Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Пешак си, а, Каладин? — рече принцът и приближи на коня си до него. Адолин яздеше оня звяр, белия кон, който имаше копита като чукове. Носеше пълна Броня, боядисана в синьо, а шлемът беше вързан отзад на седлото. — Мислех, че баща ми ти е дал пълни права да реквизираш от конюшните му.
— Имам пълни права да реквизирам и от снабдителя — отвърна Каладин. — Обаче не ме виждате да крача тука с казан на гръб, само защото мога.
Адолин се засмя.
— Трябва да пояздиш повече. Признай, че си има предимства. Бързината на галопа, височината, от която нападаш. — Той потупа коня по врата.
— Май просто имам твърде много вяра на краката си.
Адолин закима, все едно беше чул най-великата мъдрост, и препусна да нагледа Шалан в паланкина. Каладин се почувства малко уморен и поровичка в джоба си за друга сфера, този път само диамантен чип. Опря я в гърдите си. Вдиша.
Пак не се случи нищо. Бурята да го отнесе, дано! Озърна се за Сил, но не успя да я намери. Напоследък беше толкова игрива, че той почваше да се чуди дали това не е някаква шега. Всъщност, надяваше се да е така, а да не е нещо повече. Въпреки че вътрешно мърмореше и се оплакваше, той имаше отчаяна потребност от тази сила. Искаше небето и самите ветрове. Да се откаже от тях беше все едно да се откаже от ръцете си.
Най-сетне стигна до края на платото, където се разполагаше механичният мост на Далинар. Тук с благодарност откри Сил, която разучаваше някакъв кремлинг, плъпнал по скалата, за да се скрие в някаква пукнатина.
Каладин приседна до нея.
— Значи, наказваш ме. Задето се съгласих да помогна на Моаш. Затова имам трудности със Светлината на Бурята.
Сил следваше кремлинга, който беше нещо като бръмбар с обла дъгоцветна черупка.
— Сил? Добре ли си? Изглеждаш както…
Както беше преди. Когато се срещнахме за пръв път. Щом осъзна това, в него се надигна страх. Ако силите му се оттегляха, дали беше защото връзката им отслабваше?
Сил го погледна и очите ѝ станаха по-съсредоточени, изразът ѝ заприлича повече на обичайната ѝ същност.
— Трябва да решиш какво искаш, Каладин.
— Не одобряваш кроежите на Моаш. Мигар опитваш да ме принудиш да изменя отношението си към него?
Сил сбърчи личице.
— Не искам да те принуждавам да правиш каквото и да е. Трябва да правиш онова, което смяташ за добро.
— Тъкмо това се мъча да правя!
— Не. Не мисля така.
— Добре. Ще кажа на Моаш и приятелите му, че не играя. Че няма да им помогна.
— Та ти даде дума на Моаш!
— И на Далинар дадох дума…
Устните на Сил се изопнаха на черта и тя погледна Каладин в очите.
— Тъкмо там е бедата, нали — прошепна Каладин. — Дадох две обещания и не мога да ги спазя.
Ох, Бурята да го отнесе. Това ли беше съсипало Сияйните рицари?
Какво се случва с твоите духчета на честта, когато ги изправиш пред подобен избор? Нарушени обети и към двете страни.
Безумец, рече си Каладин. Като че ли напоследък не бе способен да взима правилни решения.
— Какво да правя, Сил? — прошепна той.
Тя запърха и застана във въздуха току пред него, вгледана в очите му.
— Трябва да кажеш думите.
— Не ги знам.
— Намери ги. — Тя погледна към небето. — Намери ги бързо, Каладин. И не, не върши работа просто да кажеш на Моаш, че няма да помогнеш. Стигнали сме твърде далеч за това. Трябва да правиш онова, което сърцето ти има нужда да прави.
Тя се понесе нагоре.
— Остани с мен, Сил — промълви Каладин и стана. — Ще се справя с това. Само… само не губи себе си. Моля те. Имам нужда от теб.
Край него чарковете на далинаровия мост се завъртяха. Войниците дърпаха ръчките и цялата машинария почна да се разгъва.
— Спрете, спрете, спрете!
Шалан Давар дотърча във вихър от червени коси и синя коприна, а на главата ѝ се мъдреше грамадна шапка срещу слънцето. Двама от пазачите ѝ припкаха след нея. Газ не беше тук.
Каладин се извърна, притеснен от тона ѝ, и затърси следи от Убиеца в бяло.
Шалан запъхтяна тури скритата ръка на гърдите си.
— Бурята да го отнесе, какво ги е прихванало носачите на паланкина? Те съвсем отказват да бързат. „Не е внушително“, разправят. Е, и аз самата не го раздавам внушително. Добре, дайте ми малко време и продължавайте.