Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, мисля, че не — отвърна Боб Сойър.
— Никога не сте чували за гробище, дето да са погребвали пощенски кочияш, нито пък сте виждали умрял пощенски кочияш, нали? — продължи разпита си Сам.
— Никога — отвърна Боб.
— Не! — възкликна Сам тържествуващ. — И никога няма! Има и друго нещо, дето никой никога няма да види, туй е умряло магаре; таквоз е виждал само оня джентълмен с черните прилепнали панталони, дето познавал младата жена, дето имала коза; но то било французко магаре, тъй че не било редовна порода.
— Добре, но какво общо има това с кочияшите на пощенски коли? — запита Боб Сойър.
— Ето к’во — отвърна Сам. — Без да отивам чак толкоз далеч, та да твърдя, кат’ някои много умни хора, че и пощенските кочияши, и магаретата са всевечни, аз ще кажа ей туй: щом някой пощенски кочияш усети, че почва да се вдървява и му е дошло времето, той яхва магаре, в същност всеки си взема по чифт, както си е свикнал. К’во става с тях, никой не знае, но сигур отиват в някой друг свят да търсят забавление, щото никой никога не е виждал било магаре, било кочияш на пощенска кола да се забавлява тук долу!
Впускайки се в тази забележителна научна теория, като даваше множество статистически и други подробности в нейна подкрепа, Сам Уелър убиваше времето, докато стигнаха Дънчърч, гдето ги снабдиха със сух кочияш и отморени коне; следващата спирка бе Дейвънтри, а по-следващата Тоустър; и на края на всеки преход валеше още по-силно, отколкото в началото му.
— Слушайте — възнегодува Боб Сойър, поглеждайки вътре в екипажа, щом спряха пред вратата на странноприемницата „Главата на сарацинеца“, Тоустър. — Не може да продължава така.
— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, току-що разбудил се от своята дрямка. — Боя се, че сте се измокрили.
— Хайде де, наистина ли? — отвърна Боб. — Да, има нещо подобно. Неприятно измокрен, бих казал.
Виждаше се действително, че Боб бе стоял на дъжда, защото вода се стичаше от врата, лактите, маншетите, жакета и коленете му; а дрехите му бяха тъй прогизнали, че лъщяха, сякаш бяха целите направени от мушама.
— Аз съм доста измокрен — потвърди Боб, като се разтърси и пръсна наоколо ситни капки, също като нюфаундлендско куче, току-що изскочило от вода.
— Струва ми се, че е немислимо да продължим тази вечер — обади се Бен.
— И дума да не става, сър — забеляза Сам Уелър, дошъл да присъствува на обсъждането. — Жестоко ще е за животните, сър, да ги караме да го сторят. Има легла тука, сър — продължи Сам с призив към своя господар, — и чистота, и удобства. Много хубава малка трапеза, сър, ще я приготвят за половин час: пилета, сър, и телешки котлети; зелен фасул, картофи, сладкиш и уют. Най-добре спрете тук, сър, ако смея да дам препоръка. Послушайте съвета ми, сър, както казал докторът.
Собственикът на „Главата на сарацинеца“ пристигна точно навреме да потвърди думите на мистър Уелър относно възможностите на заведението и да подсили увещанията му с разни мрачни предположения за състоянието на пътя, несигурността да се сдобият с коне за смяна на следващата спирка, пълната му увереност, че щяло да вали цяла нощ и също тъй стопроцентовата му увереност, че щяло да се разведри на сутринта и други доводи и примамки, обичайни за съдържателите на странноприемници.
— Добре — каза мистър Пикуик, — но аз трябва да изпратя едно писмо до Лондон по някакъв начин, тъй че да бъде предадено много рано утре сутринта, или трябва да отпътувам нататък каквото и да стане.
Съдържателят изрази с усмивка задоволството си. Нямало нищо по-лесно; джентълменът трябвало да загъне писмото в лист увивна хартия и да го изпрати или по пощата, или с Бирмингамския дилижанс. Ако джентълменът държал извънредно много да се предаде колкото се може по-бърже, най-добре било да напише отгоре „да се препрати веднага“, което сигурно щяло да се вземе под внимание; или пък „да се плати на приносящия половин крона допълнително за незабавно връчване“, което било още по-сигурно.
— Много добре — каза мистър Пикуик, — тогава ще останем тук.
— Светлина в „Слънцето“, Джон; запали огъня; господата са измокрени! — извика стопанинът. — Насам, господа, не се грижете сега за кочияша, сър. Ще ви го изпратя, щом позвъните за него, сър. Джон, свещите.
Свещите бидоха донесени, огънят — разбутан и подсилен с нов пън. След десет минути келнерът слагаше покривката на масата, пердетата бяха дръпнати, огънят се бе ярко разгорял и всичко изглеждаше (както винаги изглежда всичко в приличните английски гостоприемници), сякаш са очаквали пътниците и са се готвили да ги посрещнат няколко дена преди това.