Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Глава петдесет и първа
Утринта, представила се пред очите на мистър Пикуик в осем часа, съвсем не бе предопределена да разсее унинието, обхванало го след неочаквания завършек на неговата мисия. Небето беше мрачно и свъсено, въздухът — влажен и студен, улиците — мокри и подгизнали. Пушекът се застояваше лениво над комините, сякаш му липсваше смелост да се издигне; дъждът ръмеше непрекъснато, без да бърза, сякаш нямаше настроение дори да се излее. В задния двор един петел-борец, останал без искрица от обичайната си жизненост, се клатушкаше умърлушено на един крак в усамотен ъгъл; под стряхата на тесен навес някакво магаре, клюмнало меланхолично глава, изглеждаше тъй потиснато от черни мисли, като че ли беше пред самоубийство. По улицата не се забелязваше друго освен чадъри, а единствените звуци, долитащи до слуха, бяха хлопот от галоши и падащи капки дъжд.
На закуска говориха малко; дори мистър Боб Сойър беше повлиян от времето и вълнението на предишния ден. Според собствените му изразителни думи той бил „гръмнат“; също и мистър Бен Алън; също и мистър Пикуик.
През продължителното очакване да се оправи времето те четяха и препрочитаха лондонския вестник от миналата вечер с такъв огромен интерес, който се проявява само в случай на ужасна скука; обходиха всеки инч от килима със същото постоянство; гледаха тъй често вън от прозореца, че някаква допълнителна такса за това би била напълно оправдана; подхващаха какви ли не теми, но разговорът не вървеше; и най-после, когато бе станало пладне, без да бе настъпила някаква благоприятна промяна в атмосферните условия, мистър Пикуик разтърси решително звънеца и поръча пощенска карета.
Макар пътищата да бяха разкаляни и слабият дъжд да се бе доста засилил, макар мръсните пръски да се сипеха през отворените прозорци на екипажа до такава степен, че неудобството бе почти тъй голямо за двамата вътре, колкото за двамата вън — все пак имаше нещо в самото движение, в съзнанието за предприето действие, в което се криеше безспорно превъзходство пред това да стоиш затворен в скучна стая и да гледаш със скука дъжда и скучната улица; те всички се съгласиха, че промяната бе само от полза и се чудеха как са могли въобще да отлагат тъй дълго тръгването си.
Когато спряха в Ковънтри за смяна, па̀ра се вдигаше от конете на такива облаци, че напълно забулваше тамошния коняр, но се чу гласът му да долита от мъглата, заявявайки, че очаква първия златен медал от Филантропическото дружество при следващото раздаване на награди, защото бе отмахнал шапката от главата на кочияша; водата се стичала тъй от периферията, твърдеше невидимият джентълмен, че той (кочияшът) щял безспорно да се удави, ако с невероятно присъствие на духа той не бил отметнал бързо въпросната шапка и не бил изсушил лицето на зиналия човек със стиска слама.
— Приятно! — рече Боб Сойър, като вдигна яката на жакета си и придърпа шала над устата си, за да не отлетят парите от току-що изпитата от него чашка бренди.
— Много — спокойно отвърна Сам.
— Вие сякаш нямате нищо против — забеляза Боб.
— Е, не виждам никаква полза да имам нещо против, сър — отвърна Сам.
— Това е необоримо съждение, няма що — рече Боб.
— Да, сър — продължи мистър Уелър, — к’вото е, то е за добро, както казал миличко някакъв млад благородник, когато го турили в списъка за специални пенсии, задето дядото на стринката на майка му запалил веднъж лулата на краля със своето огниво.
— Не е лоша тази идея, Сам — рече мистър Боб Сойър одобрително.
— Точно туй казвал и младият благородник по четири пъти на ден до края на живота си — съобщи мистър Уелър.
— Ами да са ви викали някога — запита Сам след кратко мълчание, като погледна към кочияша и сниши гласа си до тайнствен шепот, — да са ви викали да преглеждате кочияш на пощенска кола, додето чиракувахте за касапин?
— Не си спомням подобен случай — отвърна Боб Сойър.
— Никога не сте зървали пощенски кочияш в оная болница, додето сте бродили (както казват за таласъмите), нали? — осведоми се Сам.