Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Нищо засега.
— Много добре, сър. Да ви поръчам някаква закуска, сър?
— Не точно сега.
— Много добре, сър. — Тук той се отправи бавно към вратата, после спря отведнъж, обърна се и каза с крайна любезност:
— Да ви пратя ли камериерката, господа?
— Да, може, ако обичате — отвърна мистър Пикуик.
— Ако вие обичате, сър.
— И донесете малко газирана вода — рече Боб Сойър.
— Газирана вода, сър? Да, сър. — Явно облекчен от непосилно бреме, като все пак получи някаква поръчка, келнерът изчезна незабелязано. Келнерите никога не вървят, нито тичат. Те могат странно и загадъчно да се изпаряват от помещенията, способност, която другите смъртни не притежават.
След като газираната вода пробуди някои слаби признаци на жизненост у Бен Алън, той отстъпи пред увещанията да си измие лицето и ръцете и се остави на Сам да го изчетка. Мистър Пикуик и Боб Сойър също оправиха безпорядъка във външността си, причинен от пътуването, и тримата се отправиха, хванати под ръка, към дома на мистър Уинкл; Боб Сойър насищаше въздуха с тютюнев дим, докато крачеше нататък.
На разстояние от около четвърт миля, на тиха, явно обитавана от заможни хора улица, се издигаше стара тухлена къща с три стъпала пред входната врата и месингова табелка на нея с надпис „Мистър Уинкл“, гравиран с дебели главни букви. Трите стъпала бяха снежнобели, тухлите — много червени и къщата — много чиста; пред нея бяха застанали мистър Пикуик, мистър Бенджамин Алън и мистър Боб Сойър, когато часовникът удари десет.
Гиздава прислужничка се отзова на тяхното почукване и се стресна, виждайки трима непознати.
— В къщи ли е мистър Уинкл, драга моя? — запита мистър Пикуик.
— Той тъкмо отива на вечеря, сър — отвърна момичето.
— Дайте му тази визитна картичка, ако обичате — рече мистър Пикуик. — Кажете му, че съжалявам, загдето го безпокоя в този късен час, но държа да го видя тази вечер, а пристигнах едва преди малко.
Девойката погледна плахо мистър Боб Сойър, който изразяваше своето възхищение от личните й чарове чрез различни чудновати гримаси, и хвърляйки поглед към шапките и палтата, окачени в ходника, повика друга прислужничка да бди на вратата, докато тя отиде на горния етаж. Часовоят биде бързо отпратен, защото девойката се завърна веднага и като се извини на господата, загдето ги е оставила вън на улицата, въведе ги в странична, застлана с килим приемна — полукантора, полугардеробна, — в която най-главните полезни и декоративни мебели бяха: писалище, подвижен умивалник и огледало, стойка за ботуши и приспособление за снемане на ботуши, висока табуретка, четири стола, маса и стар стенен часовник. Над камината имаше вградена навътре желязна каса, докато две полици за книги, календар и няколко купа прашни книжа красяха стените.
— Много съжалявам, дето ви оставих да чакате на вратата, сър — каза девойката, като запали газова лампа и се обърна към мистър Пикуик с подкупваща усмивка, — но никога не съм ви виждала; пък има толкоз много скитници, дето идват само да видят какво могат да задигнат, че наистина…
— Съвсем не е необходимо да се извинявате, драга моя — прекъсна я добродушно мистър Пикуик.
— Наистина няма защо, любов моя — додаде закачливо Боб Сойър, като протегна ръце и заподскача наляво-надясно, сякаш не пускаше девойката да излезе от стаята.
Младата дама съвсем не се поддаде на тези примамки и изрази мнението си, че мистър Боб Сойър бил „възмутително същество“, а щом той стана доста по-настойчив в своите любезности, тя остави отпечатък от хубавите си пръстчета върху лицето му и изскочи от стаята, изказвайки многократно своето негодувание и презрение.
Лишен от обществото на младата дама, мистър Боб Сойър захвана да се забавлява, като надзърна в писалището, прегледа всички чекмеджета на масата, опита уж да отвори желязната каса, обърна календара с лицевата му страна към стената, опита се да обуе ботушите на мистър Уинкл върху своите и направи различни други експерименти, които до един хвърляха мистър Пикуик в неизразим, мъчителен ужас, а мистър Боб Сойър — в съответна степен на възторг.
Най-накрая вратата се отвори и дребен възрастен джентълмен с костюм в тютюнев цвят, с глава и лице точно копие на тези на мистър Уинкл младши, с изключение на доста оплешивялото теме, влезе в стаята с картичката на мистър Пикуик в едната ръка и сребърен свещник в другата.