Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Мистър Пикуик, сър, добър вечер — рече Уинкл старши, като постави сребърния свещник и протегна ръка. — Надявам се, че сте добре, сър. Радвам се да ви видя. Седнете, моли ви, мистър Пикуик. Този джентълмен е…
— Мой приятел, мистър Сойър — допълни мистър Пикуик, — приятел на вашия син.
— О! — рече мистър Уинкл старши, като погледна доста мрачно към Боб. — Надявам се, че сте добре, сър.
— Съвсем здрав и читав, сър — отвърна Боб Сойър.
— А другият джентълмен — извика мистър Пикуик — е, както ще видите от писмото, което нося да ви предам, много близък роднина или по-скоро би трябвало да кажа извънредно близък приятел на вашия син. Казва се Алън.
— Онзи джентълмен? — запита мистър Уинкл, като посочи с визитната картичка към Бен Алън, заспал дълбоко в такава поза, че от него се виждаше само гърбът и яката на жакета му.
Мистър Пикуик тъкмо се канеше да отговори на въпроса и да му съобщи цялото име и всички почетни титли на мистър Бенджамин Алън, когато пъргавият мистър Боб Сойър, с оглед да накара приятеля си да осъзнае положението, го ощипа не на шега по месестата част над лакътя, при което заспалият скочи и изпищя високо. Давайки си отведнъж сметка, че се намира в присъствието на непознат, мистър Бен Алън се приближи към мистър Уинкл и разтърсвайки най-сърдечно двете му ръце в продължение на около пет минути, промърмори в полуразбираеми откъслечни изрази искрения си възторг, загдето го вижда, а после гостоприемно го запита дали би искал да пийне нещо след разходката, или би предпочел да чака, докато „стане време за вечеря“; след това седна, втренчвайки смаян поглед наоколо си, сякаш нямаше и понятие къде се намира, каквото той действително нямаше.
Всичко това бе крайно притеснително за мистър Пикуик, особено пък като видя мистър Уинкл старши да показва съвсем неприкрито своето изумление от странното — да не кажем чудато — държане на двамата му придружители. Желаейки да сложи по-скоро край на тази неприятност, той отведнъж измъкна писмото от своя джоб и подавайки го на мистър Уинкл старши, каза:
— Това писмо, сър, е от вашия син. От съдържанието ще разберете, че неговото щастие и благоденствие в бъдеще зависят от вашето благосклонно и бащинско отношение. Ще бъдете ли така любезен да го прочетете спокойно и хладнокръвно и да обсъдим след това въпроса с вас в дух и тон, които единствено подхождат за случая? Вие може да си дадете сметка колко важно е вашето решение за сина ви и колко голяма е неговата загриженост по този въпрос от моето посещение у вас в толкова късен час, без предварително уведомление и… — добави мистър Пикуик, хвърляйки бърз поглед към своите придружители — и при такива неблагоприятни обстоятелства.
С това предисловие мистър Пикуик постави покаятелното писмо — четири гъсто написани страници най-тънка фина хартия — в ръцете на поразения мистър Уинкл старши. После седна отново на мястото си и започна да наблюдава неговия израз и държане: с вълнение действително, но с открито чело на джентълмен, уверен, че не е сторил нищо, за което трябва да се срамува или извинява.
Възрастният собственик на кей повъртя писмото в ръка, погледна го отпред, отзад, отстрани, разучи подробно пълното момченце на печата, погледна мистър Пикуик; а след това седна на високата табуретка, придърпа лампата по-близо до себе си, разчупи печата, разгъна посланието и като го вдигна към светлината, се приготви да чете.
Точно в този миг мистър Боб Сойър, чиято духовитост, бе задрямала за малко, сложи ръце на коленете и направи гримаса също като в портретите на покойния мистър Грималди в роли на клоун. Тъй се случи, че мистър Уинкл старши, вместо да се вдълбочи в четене на писмото, както предполагаше мистър Боб Сойър, взе, че погледна над писмото не към другиго, а към самия Боб Сойър; досещайки се, че гореспоменатата гримаса се правеше, за да имитира и подиграе самия него, той впери очи в Боб с такава изразителна строгост, щото чертите на покойния мистър Грималди се преобразиха постепенно в извънредно смирено и смутено изражение.
— Казахте ли нещо, сър? — запита мистър Уинкл старши след ужасно мълчание.
— Не, сър — отвърна Боб, у когото не бе останало нищо клоунско освен необикновено силната руменина по лицето.
— Сигурен ли сте, сър? — рече мистър Уинкл старши.
— О, да, разбира се, сър, напълно — отвърна Боб.
— Аз помислих, че казахте нещо — възрази старият джентълмен настойчиво и възмутено. — Може би ме гледате, сър?