Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Помогнете им да повърнат! Отровени са!
Хвана херцог Сълдън и го накара да избълва храна, но много по-малко, отколкото му се искаше. Отиде при херцог Руфио, но не можа да предизвика реакция. Дишането на херцога почти не се усещаше, лицето му бе студено и влажно на пипане.
Даш се изправи и видя, че трима от слугите се опитват да накарат все още намиращите се в съзнание да повърнат. Извика на един от стражите:
— Вземи кон! Иди на Храмовия площад! Доведи всички жреци, които намериш. Трябват ни лечители!
После накара слугите да донесат вода. Нямаше представа каква отрова е използвана, но знаеше, че повечето отрови могат да се разредят с вода и да се неутрализират.
— Тези, които могат да пият, да погълнат колкото може повече! — извика той. — Които не могат, не ги насилвайте — ще ги удавите.
После сграбчи за рамото един гвардейски сержант и му нареди:
— Арестувайте всички в кухнята.
Даваше си сметка, че този, който е отровил целия двор, най-вероятно вече се е махнал, но може би не му беше стигнало време да избяга. Със сигурност не беше очаквал, че шерифът ще закъснее и няма да се окаже между пострадалите.
В залата вонеше и Даш накара няколко души да почистят. Останалите се грижеха за болните. Първият жрец пристигна чак след половин час — някакъв жрец на Асталон. Захвана се бързо да помогне с каквото може на пострадалите, като започна с принца.
Даш си състави наум списък на присъстващите: от благородниците в Крондор единствен той не беше се явил на вечерята. Всеки друг титулуван благородник, от херцог до скуайър в района, беше на тази трапеза. От градските богаташи и едри търговци отсъстваше само Ру Ейвъри, тъй като беше в имението си със семейството си.
Скоро се появиха още жреци от различни ордени, сред които брат Доминик, ишапиеца, който служеше в храма на Накор. Те се заловиха със спасяването на хората в залата, а Даш разпита кухненския персонал. Призори се върна в голямата зала, която вече приличаше на военен лазарет. Доминик беше близо до вратата и Даш го повика и попита:
— Какво е положението?
— Едва се оправихме — каза монахът. — Ако не беше дошъл навреме, щеше да си единственият още дишащ благородник в града. Принцът ще оживее, макар че ще боледува дълго, както и лейди Франсин. — Жрецът поклати глава. — Баща й е почти свършил. Не знам дали ще се отърве.
— Херцог Руфио? — попита Даш.
Доминик поклати глава.
— Виното е било отровено. Изпил е много.
Даш затвори очи.
— Опитах се да убедя Патрик, че щом сме имали един шпионин в двореца…
— Е — въздъхна Доминик, — макар загубата да е ужасна, поне принцът ще оцелее.
— Така е. — Даш погледна към мъртъвците, които изнасяха от залата. — Но загубихме твърде много, за да търпим повече тази наглост. Можеше да е и по-лошо, но не много. — И въздъхна изтощено.
И тогава камбаната заби за тревога и Даш разбра, че градът е под атака.
24.
Атаки
Даш тичаше по улицата.
Наоколо бягаха уплашени хора, а войниците тичаха към стените. Портите се затваряха и един изпаднал в паника полицай, отговарящ за охраната, извика:
— Шерифе! Пристигна вестоносец! Насам идва кешийска армия.
— Залостете портата — каза Даш и сграбчи полицая за рамото. — Как се казваш?
— Делвин, сър — отвърна паникьосаният младеж.
— Вече си сержант, ясно?
Мъжът кимна, после каза:
— Но ние нямаме сержанти в полицията, сър!
— От днес си в армията — извика му Даш. — Ела с мен.
Поведе го по стъпалата към бойниците над портата и погледнаха на изток. Слънцето се вдигаше над хребетите на далечните планини и трябваше да примижи.
Някакво движение привлече погледа му… ето там, по пътя, виещ се по един далечен хълм, се точеше дълга тъмна нишка, извиваща се по склона.
— Богове! — възкликна Даш, обърна се към новопроизведения сержант и му нареди: — Тичай до затвора „Нов пазар“. Искам всички полицаи по стените с войниците. Срещу нас идва армия.
Делвин хукна. Даш се огледа и видя един сержант от дворцовата гвардия. Хвана го за рамото и го попита:
— Как се казваш?
— Маккали, сър.
— Твоят командир или е мъртъв, или е много болен, не знам. Има ли някакви офицери наоколо?
— Лейтенант Ярдли беше дежурен, сър. Трябва да е на дворцовата стена.
— Тичай да го доведеш и му предай, че ми трябва веднага.
Сержантът затича и само след минута се върна с лейтенанта.
— Сър — отдаде чест офицерът. — Какви са заповедите ви?