Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Баща ми ви поздравява, капитане.

— Ей сега ще отида при него, лейтенант.

Наведе се и изтри меча в туниката на един мъртвец, после го прибра в ножницата и огледа бойното поле. Накрая се беше озовал в празнината между централния „диамант“ и десния. Камарата трупове пред него беше висока до кръста му. Обърна се към Джедоу Шати, а той му изрева:

— Надявам се, че няма да ни се наложи да повтаряме това скоро, човече!

Ерик махна с ръка.

— До утре — едва ли.

Тръгна към шатрата на граф Ричард. Стражите тъкмо извличаха от шатрата два трупа, а старият граф седеше до походната маса и един ординарец превързваше ръката му.

— Какво се е случило? — попита Ерик.

— Няколко врагове се изгубиха при левия ви фланг, капитане, и се озоваха тук. Най-после и аз да си използвам меча.

— Как се чувствате? — попита го Ерик.

— Като в ада, капитане. — Погледна ординареца, който тъкмо беше свършил с превръзката, и му махна да се отстрани. — Все пак най-после и аз да се почувствам като войник.

— Знаете ли — продължи той и се отпусна в стола, — веднъж яздех в патрул. Видяхме някакви кешийци, случайно озовали се на граничната бразда, те също ни видяха, и оттогава до днес не съм бил толкова близо до истинска битка. — Погледът му се замъгли. — А това беше преди четиридесет години, Ерик.

— Завиждам ви.

— Не се съмнявам — каза Ричард. — Сега какво?

— Изчакваме докато се оттеглят още малко. След това бих искал да поставя от съгледвачите ни по хълмовете, да разберем разположението им. Днес хората ни се справиха добре.

— Но не ги пречупихме — каза Ричард.

— Не — отвърна Ерик. — И с всеки ден, докато се бием тук, посред пътя, шансовете ни да стигнем до Илит намаляват и надеждата ни да освободим Ябон изтънява.

— Трябва ни някаква магия — каза Ричард.

— Точно сега магиите ми са се поизчерпали — отвърна Ерик и стана. — Мисля да видя как са хората ми. — Отдаде чест и напусна шатрата.

Отвън се натъкна на Леланд.

— Баща ти е добре, раната му е лека.

На лицето на Леланд се изписа облекчение. Оценката на Ерик за момчето се повиши; беше си свършило работата, без да попита как е баща му. Ерик попита:

— Резервите ни как са?

— В готовност са — отвърна Леланд.

Ерик се успокои.

— Този следобед му изгубих края и не знам дали бяха призовани.

— Не бяха, капитане.

— Добре. Заповядай хората в диамантите да си починат, а конницата да е в готовност. Да се нахранят. После се върни. Имам работа за теб.

Леланд отдаде чест и бързо се отдалечи. Ерик се добра до скромната си шатра при Пурпурните орли и седна. Наоколо войници шетаха с мехове и храна и един се приближи до него с дървена паница с гореща гозба и мях с вода. Той взе купата и лъжицата и започна да се храни, колкото и да пареше.

Джедоу Шати и мъжете от централния диамант бавно се приближиха и Джедоу се срина до Ерик.

— Човече, това не искам да го правя повече.

— Справихме ли се?

— Загубихме неколцина — отвърна Джедоу. Умората провличаше говора му и му придаваше мрачна нотка. — Можеше да е и по-лошо.