Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Те спряха за топла храна в гостилница „Хоп Поул“, Тюксбъри; при този случай имаше още бутилирана бира и още мадейра, пък и известно количество порто на това отгоре; тук и плетената бутилка бе напълнена за четвърти път. Под взаимодействието на тези възбудителни средства мистър Пикуик и мистър Бен Алън спаха дълбоко в продължение на тридесет мили, докато Боб и мистър Уелър пееха дуети от задната седалка.
Беше съвсем тъмно, когато мистър Пикуик се разбуди достатъчно, за да погледне вън от прозореца. Пръснатите покрай пътя къщурки, потъмнелият цвят на всеки видим предмет, задименият въздух, следите от сажди и тухлен прах, тъмночервеният отблясък на горящите в далечината пещи, гъстият пушек, излизащ на огромни стълбове от високите комини, който забулваше в черно всичко наоколо, заревото на светлини някъде отвъд, тежките товарни коли по пътя, мъкнещи дълги звънтящи железа или кама̀ри стоки — всичко говореше, че те наближаваха фабричния град Бирмингам.
Докато трополяха по тесните улици, водещи към сърцето на шумното средище, все по-осезаемо се чувствуваше кипежът на труда. Улиците гъмжаха от трудови хора. От всяка сграда долиташе жужене на усилена работа, дългите прозорци на горните етажи бяха всички ярко осветени, а шеметно въртящите се колела и тракащи машини караха стените да потреперват. Зловещите огнени езици, чиято светлина бяха съзрели от мили, се надигаха свирепо из градските фабрики и заводи. Хлопот на чукове, свистене на па̀ра и монотонен глух тътен на машинарии се сливаха в яростна симфония, долитаща отвсякъде.
Кочияшът караше бързо по широките улици край разкошни, добре осветени дюкяни, намиращи се между предградието и хотела „Оулд Ройъл“, когато мистър Пикуик започна да се досеща за трудното и щекотливо естество на довелата го тук задача.
Щекотливото естество на тази задача и трудностите, свързани със задоволителното й изпълнение, не бяха в никой случай намалени от доброволния съпроводник — мистър Боб Сойър. Да кажем истината: мистър Пикуик чувствуваше, че при дадените обстоятелства неговото присъствие, колкото и мило и приятно, не бе в никой случай привилегия, която той би потърсил по собствено желание; в същност с радост би дал съответна сума пари, ако можеше мистър Боб Сойър да бъде неотложно отведен някъде, на разстояние поне петдесет мили от мястото, гдето се намираха.
Мистър Пикуик не се бе никога срещал лично с мистър Уинкл старши, макар и на два-три пъти да бе получавал писма от него и да бе отговарял благоприятно на неговите запитвания относно поведението и моралния облик на неговия син; той се чувствуваше притеснен, загдето при първото си посещение в неговия дом щеше да е придружаван от Боб Сойър и Бен Алън, и двамата леко пийнали, а това съвсем не бе най-находчивият и подходящ начин, който би могъл да измисли, за да спечели разположението на този джентълмен.
„Все пак — размишляваше мистър Пикуик, опитвайки да се самоуспокои — аз трябва да направя каквото е по силите ми. Трябва да го видя още тази вечер, защото тържествено обещах да го сторя. Ако те настояват да дойдат с мен, ще се постарая да съкратя срещата колкото е възможно повече и да се надявам, че няма да се изложат, защото не е хубаво за самите тях.“
Докато мистър Пикуик се утешаваше с тези съждения, пощенската карета спря пред „Оулд Ройъл“. Бен Алън се бе полусъбудил от упоителния си сън и след като биде извлечен за яката от мистър Самюъл Уелър, мистър Пикуик можа да слезе от возилото. Въведоха ги в уютно помещение и мистър Пикуик тутакси зададе въпрос на келнера относно местонахождението на резиденцията на мистър Уинкл.
— Съвсем близо, сър — осведоми го прислужникът. — Не повече от петстотин ярда, сър, мистър Уинкл е собственик на кей, сър, на канала, сър. Частната му резиденция… та тя не е на повече, няма и петстотин ярда, сър. — Тук келнерът загаси една свещ и се престори, че уж иска отново да я запали, за да даде възможност на мистър Пикуик да го запита още нещо, ако желае.
— Искате ли нещичко сега, сър? — рече келнерът, палейки отново свещта, обезсърчен от мълчанието на мистър Пикуик. — Чай или кафе, сър? Вечеря, сър?