Света троица [Войните на Розите-2]

Слънцето изгряваше зад гърба на съпруга ѝ. Тя притисна с ръка сърцето си, не можеше да продума от изненада, като го видя изправен — прав, за бога, — с поглед, впит в очите ѝ. Крал Хенри беше слаб, кожата му бе опъната върху костите. Облечен беше в дълга до глезените бяла роба и с едната си ръка се подпираше на дървената колона на леглото. Двама мъже се суетяха край него, докосваха китките му с пръсти, препречваха полезрението му, докато той я гледаше. Докторите Джон Фосби и Уилям Хатклиф бяха кралските лекари с двама помощници и Майкъл Скрътън, личният хирург на краля. От поставените на масите край леглото купички с кръв и урина се издигаше пара, а двама от мъжете се взираха в тях и съобщаваха на глас наблюденията си за бистротата и утайката на записващите писари. Под погледа на Маргарет Хатклиф потопи пръст и вкуси урината, като отбеляза за записване, че е твърде сладка и е препоръчително към менюто на краля да се прибавят горчиви зелени растения. Колегата му подуши кръвта и също докосна течността, разтривайки двата си пръста, за да провери съдържанието ѝ на мазнини, преди розовият му език да се стрелне към тях. Гласовете им се сблъскваха и се надвикваха, като всеки се бореше да бъде чут и неговите думи да бъдат записани първи.

Сценката беше доста оживена, но в центъра ѝ бе кралят — буден, съвсем неподвижен и много блед. Погледът му беше ясен и Маргарет почувства как очите ѝ се пълнят със сълзи, пристъпяйки към него. За нейно изумление той вдигна ръка да я спре.

— Маргарет? Заобиколен съм от непознати. Тези мъже тук ми казват, че имам син. Вярно ли е? По дяволите, от колко време лежа тук?

Тя зяпна, стъписана, че чува за първи път съпруга си да проклина. Онзи, когото познаваше, беше човек, потънал под водата, притиснат от болежки и кошмари, докато накрая напълно бе загубил себе си. Мъжът, който се взираше в нея, не мигваше, не отместваше поглед. Тя преглътна нервно.

— Наистина имаш син. Едуард е на малко повече от година. Показах ти го, докато беше болен. Нямаш ли спомени за това?

— Нито за това, нито за нещо друго… не… нито моментни, нито проблясъци… нищо, което да мога… син, Маргарет! — изведнъж очите му се присвиха и лицето му потъмня от подозрение. — Кога се роди той? Този принц на рода Ланкастър?

Маргарет се изчерви, но после вдигна глава, изведнъж разгневена.

— На тринайсетия ден от октомври, 1453 година след раждането на Христа. Шест месеца след като се разболя.

За миг Хенри застина, потриваше пръстите на дясната си ръка, докато размишляваше. Не ѝ оставаше друго, освен да чака трепетно. Накрая той кимна, очевидно доволен.

— А пък ти стоиш тук и не помръдваш! Донеси ми го, Маргарет. Искам да видя наследника си. Не, за бога, изпрати някой друг! Трябва да ми разкажеш всичко, което се е случило. Не мога да повярвам, че съм загубил толкова много време. Сякаш са ми откраднали година, изтръгнали са я от живота ми.