Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
На Ничи не й се видя толкова странно.
— Това е ход от шаха.
— Шах ли? — за пореден път се намръщи Ричард. — Какво е това?
— Не много известна игра.
— Никога не съм чувал за нея. — Огледа останалите. И те не бяха чували тази дума. — Какво представлява? Нещо с топка ли, като Джа’Ла?
Ничи поклати глава.
— Не, няма нищо общо. Шахът се играе на дъска. Има различни фигури — цар, царица, офицер, кон, пешки… такива неща. Царицата взема пешка е ход от тази игра. Означава това, което чувате. Царицата залавя пешката, вади я от играта, един вид я убива, може да се каже.
Зед въздъхна объркан.
— Никога не съм чувал за такава игра.
— Както казах, не е много популярна. Доколкото ми е известно, се играе на две-три затънтени места.
— Като например? — попита Ричард.
— Например в провинция Фаджин. — Ничи махна с ръка към коридора за пореден път. — В Печалните територии, откъдето е абатът.
Ричард погледна надолу по коридора, едва ли не имаше чувството, че е мярнал абата.
— Между другото — прекъсна мислите му Ничи, — каква работа имате с онази невестулка?
— Разпитвах го за една Бръшлянена дева сплетница.
Ничи се нахвърли върху Ричард с длан върху гърдите му и го залепи за стената. В сините й очи кипеше ярост.
— Какво каза? — изсъска през стиснати зъби.
Ричард я хвана за китката и свали ръката й от гърдите си. Яростният поглед не угасна.
— Исках да ми разкаже за една Бръшлянена дева на име Джит. Живее в Кхарга, провинция Фаджин. Защо?
Ничи вдигна пръст пред лицето му.
— Чуй ме, Ричард Рал. Стой настрана от Бръшлянените деви. Ясно ли е? Просто стой настрана. Нямаш защита срещу Бръшлянена дева сплетница. Никой от нас няма. Не я доближавай. Тяхната магия е различна от нашите. Дори мечът ти не може да те защити от такава като нея.
— Искаш да кажеш, че може да се опита да ни навреди?
— Бръшлянените деви са усойници. Ако ги оставиш да лежат под камъка си, най-вероятно няма да те закачат, но започнеш ли да ръчкаш из леговището им, ще излязат и ще те убият още преди да си мигнал. Бръшлянените деви боравят с окултни сили. Не ги доближавай. Ясно ли е?
— Хм, не знаех, че…
— Би било най-добре никога повече да не споменаваш името й. — Ничи за втори път го залепи грубо за стената. — Ясно ли е!
Ричард потърка тила си там, където главата му се удари в камъка.
— Не, не съвсем. Какво е Бръшлянена дева сплетница?
Ничи отпусна ръка. Погледът й се разфокусира и отплава нейде.
— Зло, отвратително, коварно, мръсно, подло същество, оракул, който броди из най-непрогледната тъма на страданието и покварата. Всичко при тях е свързано със смъртта.
— Откъде познаваш тази Джит?
— Не я познавам. Но знам прекрасно какво е Бръшлянена дева сплетница.
— А откъде знаеш?
Сините й очи угаснаха и намериха лицето му. Думите й, смразяващи кръвта, бяха едва доловим шепот:
— Нима толкова лесно забрави, че някога бях Сестра на мрака? Нима не помниш, че някога се бях врекла на Пазителя на отвъдния свят? Че ме наричаха Господарката на смъртта?
Шестнадесета глава
— КАК ТИ Е РЪКАТА? — попита Ричард. Калан извърна глава — досега бе наблюдавала върлуващата навън буря. Цареше такъв непрогледен мрак, че се виждаха само нахвърляни тук-там по-светли петна около прозорците в огромния комплекс на Двореца. По-високите прозорци по стените и горе на кулите представляваха точици светлина, които се рееха в празното пространство, атакувани от откоси сняг.
Успя да забележи, че виелицата е натрупала преспи мокър, тежък сняг. От време на време обръщаше на суграшица и всичко биваше запратено обратно в ледения бял хаос.
Тя простря ръка към Ричард, стаята бе осветена само от една лампа на нощното шкафче. Драскотините, нанесени от момчето, бяха оставили яркочервени следи. Малко болеше, но тя не каза нищо. Опреше ли до нея, Ричард се превръщаше в неумолим воин, а тя не искаше точно сега да подклажда бойния му дух.
Той пое ръката й и я огледа на светлината на лампата. От устните му се изтръгна стон.
— Изглежда отекла.
— Малко е зачервена — рече тя и дръпна ръката си. — Нормално е, така заздравява. Твоята рана как е?
Той вдигна ръка да й покаже.
— И моята е същата. Не мисля, че е по-зле, отколкото може да се очаква.
— При всички положения не е най-страшното, което се случи днес.
— Ни най-малко — съгласи се Ричард.
Отиде при един от шкафовете и затършува. След малко се върна с раницата си.
Калан се усмихна.
— От известно време не я бях виждала.