Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Ричард погледна през прозорците. В стъклата се блъскаха хали на талази, всичко дрънчеше от топчета градушка и твърд сняг. Очертаваше се мразовита, черна нощ.
Той върна поглед върху абата.
— Остави пророчеството на нас, разбра ли?
Онзи се сепна, сякаш за да осмисли думите.
— Господарю Рал, мен не ме спохождат видения за бъдещето. Нямам тази дарба. Аз само докладвам каквото чувам от хората, които я притежават. Мисля, че ако пожелаете, можете да ме накарате да замълча, но това няма да сложи край на виденията за бъдещето. Бъдещето ще дойде, независимо дали ни харесва или не.
Винаги ще има знамения за бъдещи събития. Хората, които получават видения за тях, ще ни ги разкриват, все едно дали го искаме.
Ричард въздъхна дълбоко.
— Виж, тук си прав, абат Драйър.
Петнадесета глава
НАВЪН В КОРИДОРА, докато Лудвиг си тръгваше, Ричард забеляза към тях да се приближава Ничи. С черната си рокля и дълга руса коса, вееща се зад гърба й, изглеждаше като истински отмъстителен дух, дошъл сред хората да въздаде своя гняв. Лудвиг съзнателно не я погледна, докато се разминаваха, сякаш се страхуваше, че ако го направи, върху главата му ще се стовари мълния. Което всъщност никак не бе невъзможно.
Ричард си помисли, че едва ли има нещо по-страховито от изумителна красавица, която е ядосана, а Ничи изглеждаше направо разярена. Защо ли?
— Какво има? — попита я той, веднага щом я видя да спира.
Тя стисна зъби, преди да отговори.
— Имам работа с глупаци.
— Какво искаш да кажеш? — намеси се Калан.
Ничи посочи там, откъдето идваше.
— Всичко, което ги интересува, са пророчествата. Искат да знаят какво крие бъдещето, какво казват пророците. Мислят си, че сме вещи в тайните на бъдещето и знаем какво ни носи то.
Калан погледна Ричард и попита:
— Кого по-точно имаш предвид?
Ничи отметна през рамо няколко гъсти кичура руса коса.
— Онези хора. — Пак вдигна ръка в същата посока. — Нали се сещате, представителите на различните страни. След приема почти всички се изсипаха да ме питат какво знам за пророчеството и какво крие то за бъдещето им. Разпитваха за знамението, дето накарало онази жена да убие децата си.
Мислят, че знаем всичко, свързано с това пророчество, но че крием информацията от тях. Петимни са да чуят и други подобни, които също си мислят, че умишлено не споделяме с тях.
Калан кимна.
— Разбирам те. И нас ни разпитваха за пророчества.
Ричард прокара пръсти назад през косата си.
— Колкото и да не ми е приятно, си мисля, че е нормално да го очакваме от хора, които току-що са чули, че една жена е убила децата си, за да ги избави от страшната участ, подсказана й чрез видение.
Зед пъхна длани в противоположните ръкави на робата си.
— Хората не могат да избягат от такива мрачни предупреждения. Опасяват се да не излязат верни, страх ги е от последствията и така, сковани от страх, вярват на какво ли не. Можем да се опитваме да ги опровергаваме — Ричард и Калан са се опитвали неведнъж, — но преодоляването на страховете е трудна работа, особено когато си чул за съществуването на такова ужасяващо предсказание, накарало майка да убие собствените си деца.
— Сигурно — сви рамене Ничи. Сините й очи присвяткаха от гняв. — Но това не означава, че съм длъжна да ми харесва. Всичко е заради бръщолевенията на една луда.
— Не те видях на приема — смени темата Ричард. — Къде чу за убитите деца?
Ничи го изгледа изпод вежди.
— Къде съм чула ли? Та аз бях там.
— Там? Как така там?
Ничи скръсти ръце и го загледа, все едно откачилият е той.
— Бях там. Бях на пазара и помагах на хората да си съберат нещата и да се приберат на сушина, преди да ги е връхлетяла бурята. Трябваше да намерим по-надежден подслон, палатките нямаше да ги предпазят.
— Права си.
Ничи въздъхна и поклати глава.
— Така че бях там, на пазара, когато падна първото.
Челото на Ричард се набразди още повече.
— Не те разбирам — какво е паднало?
— Ричард, не ме ли слушаш? Бях там, когато първото дете падна.
Той зяпна.
— Моля?
— Беше момиче, нямаше и десет години. Падна върху талига, набучи се на един от вертикалните колове, дебели повече от моя крак. Полетя с лицето напред и острието я прониза през гърдите. Хората се разкрещяха и се защураха в паниката си.