Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
— Ей, Хоги — побутнах пак мъжа до себе си.
— Ъ?
— Ти каза, че у Тай имало някаква дива дарба. Що за чудо е това? Момичето… какво може да прави?
Той сви рамене.
— Де да знам. Все едно, и да знаех, няма да мога да го разбера. Ама виждам, че никой от надзирателите не й досажда, даже Кронлон. Като че се плашат, значи има голяма сила в това момиче, само дето е дива. Ту я има, ту я няма. Не става по желание.
Кимнах. Това обясняваше защо местните величия са я оставили на мира досега, вместо да я отведат в голямото село или направо в замъка. Не са знаели каква точно е нейната сила и дали някой ден Тай няма да се научи да контролира способностите си. Бояли са се от скритите й заложби, очевидно внушителни. Ако не овладееше силата си… е, ще почне да ражда деца и толкоз. А поемеше ли нещата в свои ръце, можеше и да застраши властта им.
Започвах да подозирам каква е истинската причина за разплодната програма. Висшите класи сигурно ужасно беснееха, че децата им трябва да попаднат сред пешките и да оставят владенията си и цялото свое великолепие на някой непознат или най-много — доскорошен служител. За първи път ми се стори, че подразбрах нещичко от душевността на магистрите и рицарите. Колко ли отчайваща, дори влудяваща е мисълта да се правиш на господ, но да не ти е по силите да предадеш сана си на своя потомък! Генетичните манипулации тук бяха немислими, също както научните изследвания и лабораториите на цивилизованите светове. Естеството на тайнствената и страховита сила бе убегнало на въоръжената с технологии наука и щеше да си остане неизвестно. Значи нямаха друг избор, освен да пробват с различни кръстоски. Сигурно са опитали първо помежду си, но не се е получило нищо добро и тогава…
Направи ми впечатление, че до момента, с изключение на Патра, чувах все за овластени мъже. Вярно, опитът ми беше съвсем ограничен и можех лесно да се заблудя, но ако предположението ми дори отчасти се окажеше истина, проблемите пред управниците ставаха още по-тежки.
Хоги можеше да отговори поне на този въпрос.
— Тъй си е, мъжете са повечко, ама и доста жени имат силата — увери ме той. — Чувал съм да разправят, че ако някоя от магистрите или херцозите надуе корема, не можела да се справи и дарбата й ставала дива чак до раждането. А дотогава все някой може да й измъкне хапката изпод носа, нали разбираш?
И това разбирах. Тук постовете близо до върха се брояха с хиляди, а истински важните бяха точно 471 и притежателите им оставаха винаги изложени на опасността нахален новак да ги предизвика… а за жените беше направо немислимо да бъдат безпомощни цели девет месеца.
— Да не намекваш, че големите тузове са се отказали от секса? — попитах недоверчиво.
— Ха, как пък не! Като имаш силата, всичко е лесно. Порежеш се и заповядваш на кожата да не кърви. Така и жените си заповядват да не забременеят. Ясно ли ти е?
Всичко дотук ми бе сервирано с тон, който недвусмислено говореше: „Ей, момче, бива ли да си толкова тъпо…“
И всичко се връзваше в главата ми. Използваха за разплод онези юноши и девойки сред пешките, които се раждаха с голяма „дива“ дарба. Искаха силата им, но и възможност да я контролират… като упорито се стремяха да намерят ключ към загадката как да предават властта на децата си.
Но за мен най-важното беше, че това момиче имаше силата, макар и неовладяна. Трябваше да науча колкото се може повече за този, струва ми се, решаващ фактор и понеже Тай беше единствената избраница на случайността с която можех да говоря като равен с равен, наумих и да я опозная по-добре.
Шеста глава
Тай
На следващата вечер сам я потърсих, опитвайки се да се държа колкото се може по-нехайно. Вече ме бяха предупредили, че момичето трудно понася чуждо присъствие и не е много словоохотливо, но не вярвах да срещна категоричен отпор. Тя седеше на един камък малко встрани от останалите, извън кръга светлина, очертан от факлите. Отпъждаше от лицето си вечно досаждащите дребни гадинки и дъвчеше лениво резен „грай“ — подобен на диня плод със специфичен сладко-кисел вкус.