Съдбовният кораб [bg]

Изпита желание да го вразуми, но вместо това го обгърна с ръка и успокоително му каза:

— Някой сигурно е видял дракона. Майка ми и брат ми ще чуят за него и ще се досетят откъде е дошъл. Те ще изпратят помощ. — В мислите си той се съмняваше в това. — Почини си за малко.

— Толкова съм гладен — безнадеждно повтори Силдин. Въздъхна. — Донякъде си струваше. Видях как драцената се издигна. — Той обърна лице към гърдите на Рейн и притихна. Рейн остави собствените си очи да се затворят. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли просто да заспят и да умрат? Опита се да измисли нещо достатъчно важно, че да го принуди да продължи да се бори. Малта. Но Малта най-вероятно беше мъртва някъде в срутилия се град. Самият град беше единственото, от което се бе интересувал, преди да открие Малта, а сега бе в развалини навсякъде около него. Никога нямаше да разкрие тайните му. Може би да умре тук и да стане част тайните му беше най-близкото, до което щеше да стигне. Откри, че сърцето му ехти с думите на Силдин. Поне беше освободил драцената. Тинтаглия се бе надигнала, за да лети свободно. Беше нещо, но не и причина да продължи да живее. Може би беше причина да умре доволен. Беше я спасил.

Почувства пореден малък трус, последван от разплискващ звук, тъй като рохката земя падаше като водопад от отвора над тях и се плисваше в калта. Вероятно целият покрив щеше да поддаде; щеше да му осигури бърз край.

Хладен въздух облъхна лицето му, наситен с миризмата на влечуго. Той отвори очи и видя голямата колкото пони глава на Тинтаглия да се провира в стаята.

— Още ли си жив? — поздрави го тя.

— Ти се върна? — недоверчиво попита той.

Тя не отговори. Бе изкарала главата си навън и ноктестите ѝ предни лапи разравяха земята около дупката. Камъни, пръст и парчета таван се посипаха надолу в стаята. Силдин се събуди с вик и се присви до Рейн.

— Всичко е наред. Мисля, че се опитва да ни спаси. — Опита се да звучи успокоително, докато предпазваше момчето от падащите отломки.

Земя и камък се сипеха надолу и дупката отгоре се разшири. В стаята навлезе повече светлина.

— Покачете се на това — ненадейно изкомандва Тинтаглия. Миг по-късно главата ѝ влезе в залата, здраво стиснала между челюстите си дебел отрязък от дървесен ствол сякаш беше териер, донесъл пръчка. Дъхът от ноздрите ѝ се издигаше на пара в хладната стая и мирисът на влечуго бе всеобхватен. Рейн събра последните си сили, за да се изправи и да повдигне Силдин, така че да може да издрапа нагоре по дънера. Той се хвана за другия край. Веднага щом се задържа, тя ги издигна. За момент се закачиха за отвора, но тя отскубна дънера, като пренебрегна хлабавия им захват.