Съдбовният кораб [bg]

— Страх ли те е? — попита го тихо.

Силдин се замисли за момент.

— Повече съм гладен, отколкото ме е страх — реши момчето, след което се изправи. Очите му обходиха дракона. Погледът му се върна обратно към Рейн — лицето му сияеше. Поклати глава в почуда.

— Легенди. Гоблени и картини. Всички са бледи подобия в сравнение с блясъка ѝ. Тя е твърде изумителна за неверие и страх. Дори да ме убие тук и сега, пак ще умра в нейното величие. — Екстравагантните думи на момчето го шокираха. Силдин събра цялата си останала сила с един дълбок дъх. Рейн знаеше какво му струва да стои изправен и да заяви:

— Ще ѝ позволя да ме носи.

— О? Така ли? — подкачи го лукаво драцената. Очите ѝ блещукаха с веселие и удоволствие от ласкателството на момчето.

— Ще го направим — твърдо заяви Рейн. Силдин стоеше притихнал до него, но ахна, щом драцената изведнъж се вдигна на задните си крака. Извисяваше се над тях. Едно от най-трудните неща, които Рейн беше правил, бе да стои неподвижно, докато тя протягаше ноктестите си предни лапи към тях. Задържа Силдин до себе си и не помръдна, докато драцената затваряше ноктестите си ръце около тях. Върховете на ноктите преминаха над него, за да го измерят, преди пръстите ѝ да се обвият около него. Острите върхове на два от хищните нокти неудобно се докосваха до гърба му, но не го пробождаха. Тя ги притисна към гърдите си, като катерица, милееща за лешника, който е намерила. Силдин нададе неволен вик, когато тя приклекна на огромните си задни крака и се насочи към небето.

Сините ѝ криле махаха и те неотклонно се издигаха. Дърветата се затвориха под тях. Рейн изви врат и видя главозамайваща гледка на върховете на дърветата под него. Стомахът му се разбунтува, но в следващия миг сърцето му се изпълни с възхищение. Почти забрави страховете си пред този опасен, нов аспект на света. Зелена и обилна, долината на Дъждовната гора се простираше далеч под тях. Драцената ги носеше все по-нагоре и по-нагоре, в разширяваща се спирала, която му позволяваше да зърва откритата река, виеща се през буйната растителност. Той видя, че реката е по-бледо сиво от обикновено. Понякога, след големи трусове тя течеше бяла и киселинна с дни и всеки, излязъл с лодка, бе най-добре да внимава със съда си. Когато беше бяла, разяждаше дървото бързо. Драцената наклони крилете си и те завиха към сушата, нагоре по реката. Той зърна и улови миризмата на Трехог. Видян отгоре, градът висеше от дървесните клони като фенери. Димът от кухненски огньове се издигаше в неподвижния въздух.