Тайната на забранената книга [bg]

Той ритна масичката между нас настрани, пращайки книгите във всички посоки и пристъпи към мен.

— Колко от тях трябва да видиш, за да повярваш, госпожице Лейн? По един всеки ден? Това може да се уреди. Или може би се нуждаеш от напомняне още сега. Хайде! Нека те заведа на разходка! — Той сграбчи ръката ми и започна да ме влачи към вратата. Опитах се да забия пети и да задържа позицията си, но бях оставила джапанките си в банята и голите ми стъпала се хлъзгаха по полирания дървен под.

— Не! Пусни ме! Не искам да излизам! — заплясках по ръката и рамото му. Нямаше да се върна пак навън.

— Защо не? Те са просто сенки, госпожице Лейн. Помниш ли? Ти сама ми го каза. Да те заведа ли в изоставения квартал и да те оставя с тези сенки за известно време? Ще ми повярваш ли тогава?

Бяхме при вратата. Той започна да плъзга резетата.

— Защо ми причиняваш това? — проплаках.

Ръката му замръзна на третото резе.

— Защото имаш една надежда за оцеляване, госпожице Лейн. Ти трябва да вярваш и трябва да се страхуваш, или ми губиш времето. Майната ти на теб и на твоето „да се престорим, че вярвам на малката ти история“! Ако не можеш да ми кажеш: „Моля те, научи ме на всичко, защото искам да живея!“, тогава е най-добре да се разкараш оттук!

Исках да се разплача. Искаше ми се да се срина на локва точно там при вратата и да се разцивря: „Моля те, нека всичко това изчезне! Искам сестра ми обратно и искам да се върна у дома, и да забравя, че някога съм идвала тук. Искам никога да не бях те срещала. Искам живота си обратно, точно какъвто беше“.

— Понякога, госпожице Лейн — каза той, — човек трябва да скъса с миналото си, за да прегърне бъдещето си. Никога не е лесно. Това е един от отличителните белези между оцеляващите и жертвите. Да изоставиш това, което е било, за да оцелееш в това, което е. — Той плъзна последното резе и отвори вратата рязко.

Затворих очи. Знаех, че бях видяла това, което бях видяла тази вечер, но част от мен все още го отричаше. Умът работи здраво, за да отхвърли нещата, които се противопоставят на основните му убеждения, а Чудовищните феи от космоса дълбоко се противопоставяха на моя. Докато растеш, мислиш, че всичко има смисъл — без значение, че не разбираш законите, които управляват Вселената, ти знаеш, че някъде там някой учен ги разбира и в това има някаква степен на утеха.

Знаех, че няма жив учен, който би повярвал на моята история, в което нямаше никаква степен на утеха. Но пък подозирах, че би имало още по-малко утеха в това да умра като Алина.

Не можех честно да кажа „Моля те, научи ме на всичко“, когато единственото ми желание беше да закрия ушите си и да припявам като дете „не те чувааам“.

Но можех да кажа напълно откровено, че исках да живея.

— Добре, Баронс — казах тежко. — Затвори вратата! Слушам те.