Ноктите на Помирителя [bg]

Нашите петима гардове, които досега бяха отговаряли колебливо на въпросите и шегите на Йонас, ставаха все по-общителни и весели, а аз — все по-угрижен и мрачен.

Те си шушукаха и си разменяха клюки, сякаш отиваха на състезание по надпиване или в публичен дом. Долавях нетърпение и желание в гласовете им. Странно защо не можех да разбера шегите, както малко дете не разбира словесна битка между теолози.

— Далеч ли ще отидеш? И този път ли мислиш да се давиш?

Това беше гласът на мъжа, който се движеше зад нас и почти не се виждаше в тъмнината.

— До Еребус — отговори друг глас. — Ще потъна толкова дълбоко, че няма да ме видите до зимата.

Гласът, който принадлежеше на военния, попита:

— Виждали ли сте я вече?

Макар да говореха с лека ирония и презрение, открих в тона им очакване и трепет. Приличаха на пътешественици, които са се изгубили и питат всеки срещнат за пътя към дома.

— Не, Уолдгрейв.

Алчмунд каза, че е много добра, нито стара, нито прекалено млада.

— Надявам се, не е някоя дивачка.

— Не, не мисля…

Разговорът им прекъсна рязко или аз спрях да ги чувах. През дърветата вече проникваха снопове мъждива светлина.

След още няколко крачки и вече се различаваха фенерите и гласовете на много хора. Някой ни извика да спрем и гардът пристъпи напред, като каза паролата.

Не след дълго се намерих седнал на купчина гниещи листа, от лявата ми страна имаше украсен с дърворезба стол, а от дясната бе приседнал Йонас. Вдясно от него пък седеше гардът, а другите присъстващи (които явно бяха чакали нашето пристигане) се бяха наредили в кръг под закачен на близкото дърво фенер, който хвърляше наоколо мътна, оранжевееща светлина.

Тук бяха не повече от една трета от хората, които бяха ни посрещнали на поляната. По дрехите и оръжията им съдех, че имат висок ранг или са представители на различни военни формирования. На всяка жена съответстваха четири или пет мъже, но и техните лица бяха лица на войници, а в очите им грееше същото нетърпение угощението да започне колкото се може по-скоро.

Изчакахме известно време, докато Водалус се появи тържествено от тъмнината и навлезе в кръга от хора. Всички скочиха на крака и заеха местата си, едва когато техният водач седна на резбования стол до мен.

Веднага след това мъж, облечен в ливрея, застана в центъра на кръга под оранжевия фенер. Носеше поднос с голяма и малка бутилка и стъклен бокал. Че се чу шепот, нито мърморене, а звуци на задоволство, тихи въздишки и примлясквания. Мъжът остана неподвижен, докато чакащите се успокоиха, и с премерена стъпка тръгна към Водалус.