Деца от кръв и кости [bg]

През тялото ми преминава странно усещане, потича по вените ми, спира дъха в гърдите ми. С него някаква топлина започва да жужи под кожата ми. Една смърт…

Един дух.

Магия — осъзнавам аз. — Моята магия.

Магия, която все още не разбирам. Магия, която ни е довела до този ад.

Но дори докато саждите изгарят кожата ми, си представям Приливен маг, който призовава залпове вода, за да се бори с огъня. Огнени магове, които потушават пламъците.

Ако тук имаше повече магове, техните дарби можеха да спрат този ужас.

Ако бяха обучени и въоръжени със заклинания, огънят нямаше да има никакъв шанс.

Във въздуха отеква силен пукот. Когато приближавам рибарския квартал, дървените панели под краката ми започват да стенат. Тичам, докато пътеката ме издържа, а след това се хвърлям във въздуха.

Дим изпълва гърдите ми и пари гърлото ми, когато падам на тресящата се платформа, на която се намира ахерето ни. Не мога да виждам през пламъците, но въпреки това се опитвам да направя нещо.

— Тате! — изкрещявам задавено, добавяйки още викове към нощния хаос. — Тзеин!

В квартала ни няма нито едно ахере, което да не е погълнато от пламъци, но аз продължавам напред, надявайки се моето да няма същата съдба.

Пътеката се клати под краката ми, гърдите ми молят за въздух. Падам на земята пред дома си, изпепелен от горещината, която излъчват пламъците.

— Тате! — изпищявам ужасено, търсейки някакъв живот сред огнената стихия. — Тзеин! Найла!

Крещя, докато гърлото ми пресъхва, но никой не отговаря. Не мога да разбера дали са хванати в капан вътре.

Не мога да видя дали изобщо са живи.

Изправям се на крака и замахвам с жезъла да отворя вратата на ахерето. Понечвам да се втурна вътре, когато една ръка ме стиска за рамото и ме дръпва назад с такава сила, че падам на земята.

Сълзи замъгляват очите ми. Трудно е да различа нападателя. Но скоро трептящите пламъци осветяват бакърена кожа. Амари.

— Не можеш да влезеш там! — изкрещява тя, кашляйки. — Всичко се срутва!

Блъскам я на земята и си помислям да я удавя в морето. Когато тя отпуска хватката си, лазя обратно към ахерето…

— Не!

Тръстиковите стени, които издигахме цяла луна, се срутват с остро пукане. Те прогарят дупка в пода и се озовават в морето, потъвайки на дъното.

Очите ми чакат от вълните да се покаже главата на Тзеин, Найла да изреве от болка. Но виждам само тъмнина.

Семейството ми е унищожено.

— Зели…

Амари отново ме сграбчва за рамото и при докосването й кръвта ми кипва. Сграбчвам ръката й и я дръпвам напред със сила, родена от скръбта и яростта ми.

Ще те убия — решавам аз. — Ако ние умрем, и ти ще умреш.

Нека и твоят баща усети тази болка.

Нека кралят да изпита непоносимата загуба.

— Недей! — изпищява Амари, докато я влача към пламъците, но аз едва я чувам заради блъскането на кръвта в ушите ми. Когато я погледна, виждам лицето на баща й. Всичко в мен се гъне от омраза. — Моля те…