Синовете на Спарта [bg]

Кир вътрешно кипеше. Достатъчно лошо беше, че гръцките войници отново и отново пробиваха персийския строй. Хора като Проксен и Клеарх сякаш бяха в състояние да измислят нови планове от нищото и после да накарат хоплитите си да ги изпълнят — при това бързо и с лекота. Това караше персийските полкове да изглеждат тромави и бавни. Те неведнъж се оказваха в положение да продължат да настъпват по дадена заповед, докато гръцките „врагове“ вече се бяха изтеглили настрани и ги гледаха, подхвърляйки подигравки. Кир се надяваше, че тези недостатъци ще бъдат изгладени с времето и с подходящите офицери. Погледна наляво и въздъхна при вида на полемарха. Реши да не протака и му направи знак. Мъжът моментално мина между стражите, изпъчил гърди като петел.

Клеарх и Проксен гледаха как персиецът се просна по очи в калта. Поне в това отношение маниерите му бяха съвършени. Кир сигурно щеше да оцени жеста още повече, ако полемарх Ераз Тиразис не беше позволил хората му на три пъти да претърпят пълно поражение тази сутрин.

— Господарю, оказваш ми огромна чест — сковано рече офицерът. — Не съм достоен да се явя пред теб. Отдели ми само миг от деня си и ще бъде хиляди пъти повече, отколкото заслужавам.

Кир си помисли, че на полемарха му липсва откровената прямота на гърците.

— Искаше да говориш с мен. Ако времето ми е толкова ценно, може би ще е по-добре да пестиш думите си или да говориш по-бързо.

— Да, господарю. Исках само да кажа колко съм разочарован от хората си тази сутрин.

— От хората? — повтори Кир и повдигна вежда.

— Полковете, които ми бяха дадени, са съставени от селяци, повечето мидийци. Не са от най-опитните. Влачат се като говеда. Когато им се каже да спрат, спират, но си остават на място без никаква мисъл. Наказах стотици от тях с бичуване за нахалството им, но от това с всеки ден те сякаш стават все по-намусени и тъпи.

— Какво искаш, полемарх Ераз? Да се върнеш у дома ли? Това може да се уреди.

— Не, господарю, не! — Персиецът изглеждаше истински засегнат. — Моля само да ми бъде дадена някоя от персийските бойни части. Може би мидийците ми ще са по-щастливи, ако са с хора, които говорят езика им по-добре.

— Мидийците не те разбират ли? — подметна Кир.

Персиецът поклати гневно глава.

— Те са глупаци и селяни, господарю. Селяци. Обучен съм в Персеполис заедно с най-добрите офицери. Родът ми може да се проследи назад четирийсет и три поколения. Да не би да съм овчар, че да се грижа за подобни хора? — И се засмя на собственото си остроумие. — Мисля, че ме разбираш, господарю.

— Да — рече Кир. — Макар че разбирането на проблем не е същото като да знаеш как да го решиш. Теб бих могъл да заповядам да те бият. Да ти отрежат ушите или да дамгосат дясната ти ръка заради провалите ти. Бих могъл да те пратя у дома или просто да ти дам въже и да ти заповядам да се обесиш. Имам обаче стотици офицери като теб, които не виждат вината в себе си, когато хората им биват разбивани и обръщани в бягство отново, отново и отново!