Синовете на Спарта [bg]

Шестстотин коринтски хоплити маршируваха по равнината на Сарди, спираха и се разделяха по линии, които Кир не можеше да види, след което се атакуваха в едва ли не ритуален хаос. Това беше война като театър, може би. Кир беше чувал, че гърците обичат зрелища, показващи големи трагедии, на които плачат или се смеят и накрая излизат освежени. Самият той не проявяваше интерес към такива неща, макар да се питаше дали войниците не играят роли в тренировките. При отсъствието на враг той почти не виждаше разлика между силите от гръцките градове и родните войски. Персите също можеха да маршируват, да се въртят и да се строяват в различни формации.

И все пак, когато прозвучаваха тръбите, когато мечовете се вадеха от ножниците за кръв и зверства, гърците минаваха през персийските редици като огромен железен сърп и ги помитаха. Това беше загадка. Дори полковете на Безсмъртните не се справяха добре, особено срещу спартанците. Кир знаеше, че за гърците е важно, че носят щитовете на бащите си, мечовете на братята си или шлемовете на чичовците си. Понякога ги носеха, за да почетат целия си род в битката. Въпреки че можеха да бъдат убити, те не можеха да бъдат накарани да побягнат, когато ги гледаха душите на по-храбри от тях мъже.

Софенет Стимфалеца беше удържал на думата си. Беше обучил нови войници и бе разположил сред тях по-стари, създавайки отличен отряд от хиляда и двеста души. Заедно със спартанците те ставаха един час преди зазоряване и тичаха по хълмовете около планината часове наред, преди да се върнат да закусят и да започнат тренировката с оръжията си. Трудно беше да не ги сравнява човек с персийските офицери. Те живееха като благородници, каквито и бяха — ставаха късно, оставяха се на грижите на роби и рядко се изпотяваха. Софенет — Нет, както вече му казваха, Клеарх, Проксен и другите тичаха заедно с хората си, без да виждат в това никакъв срам. В това имаше уроци за научаване.

Кир забеляза двама конници да галопират с главоломна скорост през равнината и се намръщи. Не беше необходимо да рискуват живота си и дори от това разстояние виждаше, че конете им са чудесни. Макар че земята бе равна, винаги можеше да се намери някой камък или дупка, в която да стъпи копито. Мъжете бяха метнали леопардови кожи върху гърбовете на конете и яздеха, стиснали с колене хълбоците на конете. Единият яздеше великолепно и поддържаше равновесие като акробат. Другият се бе вкопчил в гривата на коня, сякаш всеки момент щеше да падне.

Кир обичаше конете и гледката беше рядка, макар и безумна. Видя, че препускащите животни се носят право към маршируващите редици на хоплитите. Те също бяха забелязали конниците и спряха, когато им бе дадена заповед. Мъжете застанаха в плътни редици, вдигнали щитовете си като стена, която блестеше като златна на слънцето. Копията стърчаха като черни прътове. Маневрата беше направена добре, но двамата конници не забавиха ход, а продължиха да се носят към редиците като пуснати стрели.