Синовете на Спарта [bg]

— Иска ми се приятелят ми Сократ да можеше да те чуе, господарю — рече той. — Ако някога ти се удаде възможност, потърси го в Атина и му кажи тези неща. Страшно ще му харесат.

Кир поклати глава.

— Не мисля, че ще посетя отново Гърция в близкото бъдеще. Делата ми ще ме отведат на изток, навътре в пустините.

— Съжалявам да го чуя. За мен беше чест, господарю — каза Ксенофонт и отново се отпусна на коляно, макар че го направи с усмивка. Съвсем импулсивно Кир му се поклони, което накара и двамата да се ухилят, докато яхваха конете си. Ксенофонт поведе двата коня на дълъг повод, докато изпадналият в немилост Хефест подтичваше в прахта след тях.

Кир ги гледаше как се отдалечават и усмивката му се стопи. Беше минала почти година от смъртта на баща му. Той се бе върнал към живота си като командващ персийските войски, нищо не се беше променило, докато действителността беше точно обратната. Беше свикал под знамената си гърци и сега ги тренираше до съвършенство под командването на най-добрите военачалници. Разполагаше с може би дванайсет хиляди хоплити, но това не беше достатъчно. Брат му можеше да изкара на бойното поле шестстотин хиляди мъже — Кир знаеше числата по-добре от всеки друг на този свят. Разбираше, че му трябват повече персийски полкове. Не можеше да победи само с дванайсет хиляди гърци, не и срещу толкова многоброен противник! И в същото време колкото повече персийски сили привличаше около Сарди, толкова повече се увеличаваше опасността. Някои от гръцките военачалници вече виждаха недостатъка. На света имаше малко врагове, които да изискват такава голяма войска. И докато тя нарастваше месец след месец, ставаше очевидно, че врагът всъщност е само един.

Кир прехапа устна и задъвка парченце откъсната кожичка. Беше събрал войска, но персийската част от нея беше дошла, защото той бе царски син и брат и командир на войниците на държавата. Беше подбрал внимателно офицерите — хора, които беше издигнал лично и които му вярваха и му се възхищаваха. Можеше обаче да се стигне до момент, когато полковете да разберат накъде са тръгнали. И ако се разбунтуваха, той щеше да бъде унищожен.

Би било немислимо да тръгне срещу баща си — подобно начинание щеше да бъде обречено още в зародиша си. Срещу брат си Артаксеркс обаче се надяваше, че има шанс. За персийските полкове Кир беше принцът, когото познаваха, дясната ръка на новия цар. Може би щяха да останат с него. Той бе заложил на живота си, че ще го направят, когато моментът настъпи.

Помисли си за младите атиняни, които бяха препускали като вятър. Двамата очевидно не бяха приятели, но въпреки това единият, онзи Ксенофонт, беше рискувал живота си, за да спаси другия. Трудно беше да не се възхищаваш на такива хора. Кир открай време знаеше къде му е мястото в семейството и в двора на Персия. И в същото време разбираше, че това може и да е един вид смърт, неизживян живот. Е, беше решил да захвърли всичко. Щеше да успее или да се провали, но никой нямаше да може да каже, че е знаел мястото си. Усмихна се. Мисълта беше ободряваща.