Дългият път към дома [bg]

— А, познавам го — рече галеристката.

— Бил е при вас? — попита Клара.

— Не, искам да кажа, че познавам творбите му. Но нека поговорим за вашите картини…

Това беше. Клара остана вежлива, но се измъкна възможно най-бързо, преди да се поддаде на изкушението. И все пак взе визитката на галеристката. За всеки случай.

Последната им спирка, преди да се качат на следобедния влак, беше колежът по изкуствата, където Питър и Клара се бяха запознали преди почти трийсет години.

— ОКИО… — започна секретарят.

— Обсесивно-компулсивно… — понечи да каже Мирна.

— Общинският колеж по изкуствата в Онтарио — прекъсна я секретарят.

Връчи им брошура и въведе данните на Клара в списъка с възпитаници на колежа. Не я разпозна по име, което накара художничката да почувства едновременно облекчение и раздразнение.

— Питър Мороу ли? — Това име вече му говореше нещо. — Идва преди няколко месеца.

— Значи е разговарял с вас? — зарадва се Клара. — По каква работа бе дошъл?

Всъщност й се искаше да попита „Как изглеждаше?“, но се въздържа.

— А, просто да разбере как вървят нещата. Интересуваше се дали някой от преподавателите от неговото време все още работи тук.

— Има ли такива?

— Има един. Пол Маси.

— Професор Маси? Шегувате се. Сигурно е…

— На осемдесет и три. Все още преподава и все още рисува. Господин Мороу много искаше да се види с него.

— Професор Маси преподаваше концептуално рисуване — обясни Клара на Мирна.

— Все още преподава — увери я секретарят. — „Пресъздаване на визуалния свят върху платното“ — изрецитира по памет текста от брошурата.

— Той беше един от любимите ни преподаватели — призна Клара. — Тук ли е в момента?

— Може би. Сега е лятна ваканция, но професорът често идва в ателието си, когато е по-спокойно.

— Професор Маси беше страхотен — сподели Клара, докато бързо крачеше по коридора. — Наставник на много от младите художници, включително и на Питър.

— А на теб?

— О, не. Аз бях изгубена кауза — разсмя се художничката. — Нямаха много ясна представа какво да правят с мен.

Стигнаха до ателието и Мирна отвори вратата. Посрещнаха ги познатите миризми на ленено семе, маслени бои и терпентин. И гледката на възрастен мъж, седнал на столче. Темето му бе покрито с оредяваща бяла коса, а лицето му имаше розов цвят. Въпреки възрастта си старецът изглеждаше жизнен и здрав. Художник, израснал на воля, хранен с хубава храна. Все още не го бяха отстранили поради напреднала възраст.

— Да? — обърна се мъжът и стана от столчето.

— Професор Маси?

Изражението му бе любопитно, в него нямаше тревога или раздразнение. Мирна си каза, че човекът й изглежда като преподавател, който наистина харесва студентите си.

— Да?

— Казвам се Клара Мороу. Разбрах, че съпругът ми е идвал да ви види…

— Питър — усмихна се професорът и тръгна към нея с протегната ръка. — Да. Как сте? Следя новините за вашите успехи. Много вълнуващо.