Дългият път към дома [bg]

Както седеше на леглото си, Бийн размаха пръст към картината. Клара осъзна, че когато вратата беше затворена, детето виждаше това произведение точно преди да заспи вечер и веднага след като се събуди сутрин.

Какво й беше толкова специалното?

Обърна се към Мирна и видя как приятелката й се вглежда. После се усмихва. Първо съвсем леко, а после все по-широко.

— Виждаш ли ги? — попита едрата жена.

Клара се взря по-внимателно. И тогава нещо й просветна. Онези странни червени вълнички бяха усмивки. Пълно бе с тях. Усмихващи се устни.

Това не правеше картината добра. Но я правеше забавна.

Художничката отново погледна към Бийн и видя широка усмивка върху искреното лице.

— Артистичните гени очевидно не са се предали по наследство на Бийн — отбеляза Мирна, докато се возеха в такси към хотела.

— Бих платила много пари, за да може Питър да види какво се е родило в резултат от неговите уроци — рече Клара и гърленият смях на Мирна се разнесе от седалката до нея.

— Как мина денят ви? — обърна се Рен-Мари към Ани и Жан и, докато вечеряха заедно на терасата с изглед към задния двор на къщата.

— С Доминик пояздихме конете в гората — сподели Ани и си хапна салата от диня, мента и сирене фета.

— А ти? — обърна се Арман към Жан Ги. — Знам със сигурност, че не си ходил да яздиш коне.

— Коне? — възкликна Бовоар. — Коне? Доминик твърди, че са коне, но всички знаем, че поне едно от тези животни е лос.

Рен-Мари се разсмя. Никой от конете на Доминик не бе годен да участва в изложба. Предишните им стопани се бяха отнасяли зле с тях, бяха ги пренебрегвали, а накрая ги бяха изпратили в кланицата. Доминик ги бе спасила.

В очите им се четеше нещо. Като че ли знаеха, че едва са се отървали.

Така изглеждаше понякога и Хенри, когато бе спокоен. Роза — също. Рен-Мари бе зървала това изражение и в погледа на Жан Ги.

И на Арман.

Знаеха, че едва не са умрели. Но също така знаеха, че са спасени.

— С Марк поработихме в двора — рече Жан Ги. — А вие какво правихте днес?

Гамаш и Рен-Мари разказаха как бе минал следобедът им, докато се опитваха да разберат защо Питър е пътувал до Дъмфрийс.

— И защо е избрал петнайсетия арондисман в Париж — добави Рен-Мари.

— Какво има, татко? — попита Ани.

Арман бе станал от масата и след като се бе извинил, бе влязъл в къщата. Минута по-късно се бе върнал с карта на Париж.

— Прощавайте — каза. — Само да проверя нещо.

Разгъна картата и я постави на масата.

— Какво търсите? — поинтересува се Жан Ги и се приближи до бившия си началник.

Гамаш си сложи очилата за четене и се наведе над масата. След малко се изправи.

— Когато отидохте да яздите, минахте ли да видите бащата на Марк? — попита Арман дъщеря си.

— Да, за малко — отговори Ани. — Занесохме му хранителни продукти. Защо?

— Той все още няма телефон, нали?

— Не, защо?

— Просто се чудех. За известен период е живял в Париж — рече Гамаш.

— Прекарал е доста време там, след като майката на Марк го е изпъдила — потвърди Ани.