Парижката книжарница

— Кажете, вие не сте ли онзи известен писател?

— Аз? Не. Аз съм… ами — Жордан хвърли бърз поглед към Пердю — аз съм негов син и най-нормален продавач на спортни чорапи.

Пердю го погледна гневно. Жордан току-що се бе самоосиновил, без да му мигне окото.

Льовек взе „Нощта“ от етажерката и съсредоточено разгледа снимката на автора на четвърта корица.

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем. Май все пак съм аз.

Бригадирът кимна с разбиране.

— Ясно. Очевидно имате много фенове от женски пол.

Макс подръпна наушниците, които висяха на врата му.

— Не знам — промърмори унило. — Може и да е вярно.

— Да знаете, че бившата ми годеница много хареса вашата книга. Постоянно ми досаждаше с цитати. Пардон, исках да кажа, става дума за книгата от онзи тип, на когото приличате. Бихте ли могли да напишете името си на първа страница?

Макс кимна.

— За Фредерик — продиктува му Льовек. — С искрено приятелство.

Макар да скърцаше със зъби, Макс изпълни желанието на жандарма.

— Прекрасно — засмя се Льовек. Лицето му грейна. — Какво ще кажете синът ви да плати глобата?

Жан Пердю кимна.

— Със сигурност ще го направи. Той е добро момче.

Макс обърна джобовете си и намери няколко дребни банкноти и цяла купчина монети. Сега вече и двамата с Пердю бяха във фалит. Льовек въздъхна примирено и избра две нови издания — „за колегите“ — и книга с рецепти, озаглавена „За самотници“.

— Почакайте — помоли Пердю. Извади няколко заглавия от етажерката „любов за глупаци“ и добави към тях автобиографията на Ромен Гари.

— За какво са ми тези?

— Правилният въпрос е „срещу какво“ — уточни меко Пердю. — Срещу разочарованието, че никоя жена не ни обича така, както тази, която ни е родила.

Льовек се изчерви и побърза да се сбогува.

— Благодаря — пошепна Макс.

Когато лодката с жандармеристите изчезна от погледа му, Пердю се почувства по-сигурен от всякога, че романите за бегълци от живота и самоволни кормчии по реките най-злобно премълчават подобни банални проблеми като винетки за движение по френските води и глоба за липса на спасителни жилетки.

— Смятате ли, че бригадирът няма да каже на никого за мен? — попита Жордан, загледан след полицейската моторница.

— Стига, Жордан! Какво толкова страшно има да поговорите с феновете си или с пресата?

— Страшното е, че ще ме попитат над какво работя.

— И какво от това? Кажете им истината. Че размишлявате. Че не бързате. Че търсите най-прекрасната история и щом попаднете на подходящ материал, ще им съобщите.

Жордан го гледаше, сякаш никога не му бе хрумвала подобна възможност.

— Завчера се обадих на баща си. Той не чете много, знаете ли, само спортни вестници. Разказах му за мен, за преводите на книгата ми, за известността, че скоро ще съм продал половин милион екземпляра. Че бих могъл да го подпомагам, защото пенсията му не е голяма. Знаете ли какво ме попита той?