Тя, която трябваше да умре [bg]

25 АВГУСТ

Навън духаше вятър, а Микаел седеше пред компютъра във вилата си в Сандхамн и сърфираше безцелно, но търсенията му все го отвеждаха към Форшел. Лятно време се случваше да го засече в хранителния магазин или на пристанището, но освен това веднъж го беше интервюирал. Това се случи точно когато Форшел стана министър на отбраната през октомври 2017 година. С помняше си как чакаше в голяма стая с карти по стените, а Йоханес Форшел подаде глава иззад вратата подобно на щастливо момче, което току-що е пристигнало на празненство.

– Микаел – каза той. – Божичко, колко се радвам.

Не беше обичайно политиците да го поздравяват по такъв начин и може би трябваше да приеме това за опит за подмазване. Форшел обаче излъчваше искрен ентусиазъм. Микаел си спомни колко стимулиращо му бе подействал разговорът. Форшел имаше бърза мисъл, беше ерудиран и отговаряше подробно, сякаш въпросите наистина го интересуваха, а не се беше отдал на партийна политика. Въпреки това Микаел си спомняше най-ясно виенските кифли. Пред тях имаше поднос, отрупан с виенски кифли, а Форшел не изглеждаше като човек, който яде сладко с кафето.

Беше висок и трениран, перфектен екземпляр от физическа гледна точка, който би могъл да работи и като модел. Всяка сутрин бягаше пет километра и правеше двеста лицеви опори, по негови думи, и като цяло не показваше каквито и да е признаци на мързел. Може би виенските кифли бяха опит да покаже малко човешка слабост, да изглежда по-обикновено, както когато каза в интервю за „Афтонбладет“, че винаги е обичал Мелодифестивален[24], но след това не можа да отговори на нито един въпрос във връзка със състезанието.