Тя, която трябваше да умре [bg]

Беше изгубил връзка с околния свят и не изглеждаше вероятно, че би могъл да представлява заплаха за някого. Но в началото на август в очите му се появи целеустременост и следобеда на единайсети изписа завъртяна история върху голям лист хартия, който по-късно същата вечер залепи на спирката на автобусите до метростанция „Сьодра“, подобно на протестен плакат.

Историята представляваше халюцинаторно описание на ужасяваща буря. Въпреки това младата общопрактикуваща лекарка Елсе Сандберг, която чакаше автобус номер 4, успя да разшифрова части от въведението и забеляза, че в него се споменава името на човек от правителството. Опита се да постави диагноза и предположи параноидна шизофрения.

Десет минути по-късно обаче забрави всичко и се качи на автобуса, съпроводена единствено от неясно неприятно усещане. Беше като проклятието на Касандра. Никой не вярваше на просяка, защото истината, която опитваше да формулира, бе толкова забулена в лудост, че едва можеше да се забележи. И все пак посланието явно някак си бе стигнало до някои хора, тъй като още на следващата сутрин мъж с бяла риза слезе от синьо ауди и скъса листа хартия.

В нощта срещу събота, петнайсети август, просякът отиде до Нора Банториет, за да си набави контрабанден алкохол. Там срещна друг пияница, стария промишлен работник Хейки Йервинен от Йостерботен.

– Привет, братко. Жажда ли те е налегнала? – каза Йервинен.

Не получи отговор, поне не веднага. След малко обаче последва дълга тирада, която Хейки прие за самохвалство и лъжи, изръмжа „глупости“ и добави, както сам призна, ненужно: „Приличаш на китаец, чинг-чонг“.

– Me Khamba-chen, I hate China[1] – изкрещя просякът в лицето му.

И изведнъж избухна. Удари Хейки с останалата си без пръсти ръка и макар че движението не изглеждаше отработено или умело, в агресията му имаше неподозиран авторитет. Устата на Хейки кървеше и той се отправи към „Т-Сентрален“, олюлявайки се и псувайки разпалено на фински.

Следващия път, когато бе забелязан, просякът вече се беше върнал в обичайния си район мъртвопиян. Гадеше му се и от устата му се стичаше слюнка. Приближи един минувач, хвана се за гърлото и измърмори:

– Very tired. Must find a dharamsala, and a lhawa, very good lhawa. Do you know? [2]

Не изчака отговор, ами пресече „Рингвеген“ като сомнамбул, хвърли на земята малка бутилка без етикет и изчезна сред дърветата и храстите в парк „Тантолунден“. Никой не знаеше какво е станало след това. Рано сутринта запръска лек дъжд и задуха северен вятър, но към осем часа времето се проясни. Мъжът седеше на колене, облегнат на една бреза.

На улицата течаха приготовления за Миднатслопет[3]. Във въздуха, обгърнал и просяка, цареше празнична атмосфера. Той беше мъртъв и никой не се интересуваше, че животът му е бил изпълнен с невероятни подвизи и геройства, а още по-малко, че е обичал само една жена, която също е умряла в съкрушителна самота.