Тя, която трябваше да умре [bg]

Беше полиглот. Говореше свободно единайсет езика, можеше да променя диалекта и изказа си и да се представя за великобританец, французин или германец, а освен това безспорно беше красив, въпреки птицеподобните си черти. Беше висок и строен, със сива коса и бели бакенбарди, винаги учтив и галантен. Въпреки това плашеше хората, а за живота му се разправяха истории, които се бяха превърнали в част от образа му, почти като продължение на тялото.

Една от тях беше за окото, което бе изгубил в Чеченската война. Беше го заменил с емайлирано, най-доброто на пазара. Според историята, вдъхновена от стара шега за един началник на отдел „ Депозити“ в банка, никой не можел да различи кое от очите му е истинското и кое изкуственото, докато един от подчинените му не достигнал до прозрението, че „онова око, в което има малко човечност, е емайленото“.

Друга история разказваше за крематориума на минус втори етаж в щаба на ГРУ в Ходинка. Галинов завел там свой колега, който продавал поверителни материали на британците, и го кремирал жив. Твърдеше се, че докато подлагал враговете си на мъчения, движенията му ставали по-бавни и той спирал да мига. Повечето разкази вероятно бяха измислици, митологизирани преувеличения, и макар че самата Камила също се възползваше от силата на легендите, за да постига целите си, не те бяха причината да го потърси.

Галинов беше близък с баща ѝ и също като нея го обичаше и му се възхищаваше. И също като нея се чувстваше предаден. Горчивият им опит ги беше сплотил. В Галинов тя откриваше разбиране и бащинска загриженост, а не суровост, и винаги можеше да различи истинското му око. Галинов я беше научил да се изправя и да продължава напред. Н еотдавна, когато разбра какъв удар е било за него, когато Залаченко отишъл в Швеция, тя го попита: