Обичай ближния си [bg]

— Много добре те пазят — каза усмихнато Керн.

Старецът го погледна с такова измъчено и смутено изражение, че синът замълча изненадано, преди да запита:

— Не вървят ли добре работите ти, татко?

— Ех, Лудвиг, какво значи думата „добре“ за хора като нас? Малко покой е вече много нещо. Имам работа: счетоводство. Не е нещо особено, но все е занимание. Счетоводство у един търговец на въглища.

— Чудесно. Колко ти плаща?

— Почти нищо. Само за джобни. Но имам храна и квартира.

— Това е предостатъчно. Ще дойда да те видя утре, татко.

— Да… да… Или пък аз ще дойда тук.

— Защо ще се изморяваш? Аз ще дойда.

— Лудвиг… — Старият Керн преглътна. — Предпочитам да дойда аз.

Керн го погледна учудено и внезапно разбра всичко.

Онази грамадна жена на вратата… Сърцето му заудря като чук в ребрата му. Искаше му се да скочи, да сграбчи баща си и да го отведе; той си спомни като в унес майка си, Дрезден, спокойните утринни разходки в неделен ден… След това погледна унилия мъж пред себе си, който го наблюдаваше унизено, и си помисли: „Свършено е с него“. Напрежението изчезна и той почувства само безкрайно съжаление.

— Два пъти ме изгониха, Лудвиг. Ако бях останал още един ден, щяха да ме намерят. Не са лоши хора. Но не могат да ни държат тук всички, нали знаеш? Аз се разболях; през цялото време валяха дъждове. Пневмония с повторение. Тази жена се грижеше за мен. Иначе бих умрял, Лудвиг. Тя не е лоша…

— Сигурен съм, татко — каза спокойно Керн.

— И аз работя. Изкарвам си прехраната. Не е… нали знаеш… не е както беше. Но не мога да спя все по пейки и да треперя постоянно, Лудвиг…

— Разбирам, татко.

Старецът загледа право пред себе си.

— Понякога мисля, че майка ти трябва да поиска развод. Тогава ще може да се върне в Германия.

— Това ли искаш?

— Не за себе си, а за нея. Защото аз съм виновен за всичко. Ако не беше омъжена за мен, би могла да се върне. И за твоето положение съм виновен аз. Заради мен нямаш вече родина.

Керн се чувстваше ужасно. Този човек вече не беше жизнерадостният му, мил и весел баща от Дрезден. Пред него сега стоеше нещастен, безпомощен старец, сродник, който вече не може да се справя с живота. Той стана замаяно и направи нещо, което не бе вършил никога досега. Прегърна тесните приведени рамене на баща си и го целуна.

— Разбираш ли ме, Лудвиг? — прошепна Зигмунд Керн.

— Да, татко. Всичко това няма значение. Абсолютно никакво значение.

Той потупа нежно с ръка мършавия гръб на баща си и погледна през рамото му към една картина на пианото.

— А сега да си вървя…

— Да, татко.

— Искам да платя лимонадата. Донесох ти и пакет цигари. Ти си пораснал, Лудвиг. Станал си голям и силен.

„Да, а ти си остарял и отслабнал — помисли си Керн. — Ако можех да пипна някого от онези отвъд границата, някого от хората, които те докараха дотук… Да бих намерил поне един от тях, за да смажа глупавото му, затлъстяло, самодоволно лице.“