Обичай ближния си [bg]

— Не можеше ли да я заведат в болницата? — попита една мършава жена с врат като на пуйка.

— Не — каза Марил. — Иначе биха го сторили.

— И ще остане тук през цялата нощ ли? Кой ще може да заспи, като знае, че в съседната стая има мъртвец?

— Тогава ще стоиш будна, бабо — отговори Марил.

— Не съм баба — прекъсна го троснато жената.

— То си личи.

Жената го погледна.

— А кой ще изчисти стаята? Няма да се отървем от миризмата. Биха могли да я оперират и в десети номер, отсреща.

— Виждате ли — обърна се Марил към Рут, — онази хубава жена умря. Детето, а вероятно и съпругът й се нуждаят от нея. Но тази ялова дъска за гладене е още жива. И сигурно ще доживее до дълбока старост, за да измъчва ближните си. Ето една гатанка, която никой не може да разреши.

— Злото е по-силно и издържа повече — отвърна мрачно Рут.

Марил я погледна.

— Как сте открили това?

— Трудно е да не го забележите днес.

Марил не отговори, само я загледа замислено. Двамата лекари влязоха.

— Съдържателката взе детето — каза плешивият. — Ще изпратя да го приберат. Още сега ще телефонирам. Ще съобщя и за жената. Познавахте ли я добре?

Марил поклати глава.

— Тя пристигна преди няколко дни. Само веднъж съм говорил с нея.

— Може би има някакви документи. Властите ще ги поискат.

— Ще прегледам.

Лекарите си отидоха. Марил претърси куфара на покойницата. В него нямаше нищо друго, освен детски дрешки, една синя рокля и малко бельо. Той прибра отново всичко.

— Странно как тези неща също изглеждат мъртви.

В ръчната й чанта намери паспорт и удостоверение от франкфуртската полиция. Той ги приближи към светлината.

— Катарина Хиршфелд, родена Бринкман, от Мунстер. Родена на 17 март 1901 г.

Той се изправи и погледна покойницата. Взря се в русите й коси и тясното, сурово вестфалско лице.

— Катарина Бринкман, омъжена за Хиршфелд. — След това погледна отново паспорта. — Валиден за още три години — прошепна той. — Три години. Три години за някоя друга. Удостоверението от полицията е достатъчно за погребението й.

Той прибра документите в джоба си.

— Аз ще се погрижа за тези неща — каза той на Керн. — Ще донеса и свещ. Не зная защо, но чувствам, че някой трябва да постои при нея. Безполезно е, разбира се, но имам смешното чувство, че някой трябва да постои при нея.

— Аз ще остана — каза Рут.

— И аз — обади се Керн.

— Много добре. Ще ви сменя по-късно.