Обичай ближния си [bg]

Браун се върна след малко. Изглеждаше много уморен и разтревожен.

— Разкъсана е стената на матката — каза той. — Нищо не може да се направи. Жената умира от кръвоизлив.

— Нищо ли не може да са направи?

— Нищо. Опитахме всичко. Кръвоизливът не спира.

— Не може ли да опитате кръвопреливане? — попита Рут, застанала на прага. — Може да използвате моята кръв.

— Безполезно е, дете — поклати глава лекарят. — Ако кръвоизливът не спре…

Той се върна в операционната, като остави вратата отворена. Правоъгълникът ярка светлина имаше призрачен вид. Другите трима продължаваха да мълчат.

Келнерът дойде на пръсти.

— Да прибера ли?

— Не.

— Искате ли да пийнете нещо? — обърна се Марил към Рут.

Тя поклати отрицателно глава.

— Пийнете. Ще се почувствате по-добре. — Той й наля половин чашка.

Беше се стъмнило. Последните зеленикавооранжеви лъчи гаснеха постепенно на хоризонта. В сиянието им плуваше бледата луна, изпъстрена с тъмни петна — като стара медна монета. Откъм улицата се чуваха гръмки, самодоволни и неразбрани гласове. Керн си спомни изведнъж думите на Щайнер… Някой може да умира до теб, но ти не чувстваш това. Там именно е нещастието на света… Съчувствието не е страдание, съчувствието е само прикрита радост… Въздишка на облекчение, че злото не е засегнало теб или някого, когото обичаш. Той погледна Рут. Не можеше да види вече лицето й.

— Какво е това? — запита Марил, като се ослуша.

В припадащата нощ се разнесе продължителен, властен глас на цигулка. Той заглъхна, чу се отново, извиси се все по-гръмко и по-гръмко, победоносен и дързък, последван от цял низ шепнещи нежни нотки, и в тъмнината прозвуча тиха песен, проста и тъжна като угасваща светлина.

— В хотела се свири — каза Марил и надникна през прозореца, — на четвъртия етаж над нас.

— Мисля, че го познавам — отговори Керн. — Чувах вече веднъж този цигулар, но не знаех, че живее тук.

— Не е обикновен цигулар, а нещо много по-голямо.

— Да се кача ли, за да го помоля да спре?

— Защо?

Керн посочи с глава съседната стая. Очилата на Марил светнаха.

— Не. Защо ще правиш това? Човек винаги може да е тъжен. А и смърт има навсякъде. Тези неща вървят ръка за ръка.

Седнаха и заслушаха. След доста дълго време Браун дойде от съседната стая.

— Свърши се — каза той. — Без много страдания. Знаеше, че детето й е живо. Успяхме да й кажем това. — И тримата станаха. — Да я внесем пак тук — каза Браун. — Другата стая е заета.