Тебеширения човек [bg]

− Ей, лайнар.

Той се усмихна. Стомахът ми се преобърна. С внезапна, смазваща увереност осъзнах, че това не беше сън. Беше кошмар.

− Махай се — изсъсках през зъби, стиснал юмруци така, че ноктите се впиваха в дланите ми.

− Нося съобщение за теб.

− Не ме интересува — викнах надолу. — Махай се!

Исках да звуча предизвикателно, но страхът така бе стегнал гърлото ми, че думите излязоха по-скоро като истеричен писък.

− Слушай, лайнар, ако ти не слезеш, ще трябва аз да се кача при теб.

Един мъртъв Шон Купър отвън на двора бе достатъчно лошо нещо, но мъртъв Шон Купър в стаята ми щеше да е вече прекалено. А и в крайна сметка това бе само сън, нали? Трябваше просто да си играя ролята, докато се събудя.

− Добре, добре… Дай ми една минута.

Извадих маратонките си изпод леглото и ги нахлузих с треперещи ръце. Отидох на пръсти до вратата и натиснах полека дръжката. Не смеех да запаля лампа, затова намирах пътя си опипом, пристъпвайки странично, като рак.

Най-сетне стигнах подножието на стълбите. Прекосих антрето и влязох в кухнята. Задната врата беше отворена и аз минах през нея. Нощният въздух охлади кожата ми през тънката памучна пижама, лек ветрец разроши косата ми. Носеше се кисел мирис на влажно и гнило.

− Престани да душиш наоколо като някакво шибано псе, лайнар.

Подскочих и се обърнах. Шон Купър стоеше точно пред мен. Отблизо изглеждаше още по-зле, отколкото през прозореца. Кожата му имаше странен синкав оттенък. Под нея се виждаха малки виещи се вени. Очите му бяха жълти и някак спихнати.

Зачудих се дали има граница, отвъд която страхът ти просто да не може да расте повече. Както когато се наядеш толкова, че да не можеш да поемеш нито хапка. Или си така капнал от умора, че очите ти се затварят сами. Ако имаше, аз положително я бях достигнал.

− Какво правиш тук?

− Нали ти казах. Нося ти съобщение.

− И какво е то?

− Оглеждай се за тебеширени човечета.

− Не разбирам.

− А аз да не мислиш, че разбирам? — Той направи крачка към мен. — Да не мислиш, че искам да съм тук? Че искам да съм мъртъв? Че искам да смърдя така?

Той ме посочи с ръка, която висеше някак особено от рамото. Погледнах по-внимателно и видях, че тя изобщо не е закачена за него, а е откъсната. Ябълката на ставата белееше в мъглявата лунна светлина.

− Тук съм само заради теб.

− Заради мен?

− Всичко стана по ТВОЯ вина, лайнар. Ти го започна.

Заотстъпвах към вратата.

− Съжалявам… наистина съжалявам.

− Така ли? — Устните му се разкривиха в гримаса. — Добре, тогава защо не ми покажеш колко точно „съшаляфаш“?

Той ме сграбчи за ръката. В крачола ми потече топла струйка урина.

− Започвай да ми духаш.

− НЕЕЕ!