Химн на смъртта [bg]

– Образованието ми. От мен се очаква да уча много, но не мога да се концентрирам, защото мисля за теб – изтърсил той.

Ми-ран не казала нищо. Тя стояла, без да извръща поглед, както той очаквал, но и не отговаряла. Имал чувството, че главата му ще експлодира. Опитал се отново да завърже разговор.

– Не си ли забелязала, че непрекъснато те гледам? – попитал я той.

– Всъщност не, нямах представа – отговорила тя.

Той стоял в очакване тя да каже нещо повече.

– Ами, не че не те харесвам – отговорила тя със заплетения синтаксис на двойното отрицание, което в корейския е особено двусмислено. Той не бил сигурен какво точно му казва, но подозирал, че било предпазлив положителен отговор. Тя обещала да изясни чувствата си в писмо. Въпреки привидното си равнодушие Ми-ран била изпълнена с вълнение. Обожателят ѝ бил красив, мил и очевидно добра партия. Тя познавала само няколко момчета, които учели в институт, и никой от тях не бил в Пхенян. Макар че се престорила на изненадана, била забелязала, че Джун Санг се навърта в квартала, и дори си позволила да се надява, че може да е заради нея. Зелената униформа я впечатлила. Той приличал на военноморски офицер с блестящи двуредни копчета. Макар че никога не била излизала на среща с момче, Ми-ран инстинктивно знаела, че трябва да се прави на недостъпна. Мъчела се да намери най-добрия начин да каже "да", без да изглежда твърде нетърпелива. Крайният резултат бил странно официално писмо, написано с най-хубавия ѝ почерк. "С цел да не създавам ситуация, в която не можеш да се съсредоточиш върху ученето си поради чувството на мъка, за момента ще приема предложението ти", написала му тя няколко седмици по-късно. Поне в началото връзката притежавала всички качества на епистоларен романс от деветнадесети век. Единственият начин да поддържат контакт бил чрез писма. През 1991 г. Южна Корея била на път да се превърне в най-големия износител на мобилни телефони в света, а в Северна Корея малко хора някога били използвали телефон. Трябвало да отидеш в пощата, за да се обадиш. Но дори писането на писмо не било лесно начинание. Хартията за писане била рядкост. Хората пишели в полетата на вестниците. Хартията в държавните магазини била направена от царевични люспи и лесно се разпадала, ако натиснеш по-силно. Ми-ран трябвало да моли майка си за пари, за да си купи няколко листа вносна хартия. Писането на чернова било изключено; хартията била твърде ценна. Разстоянието между Пхенян и Чхонгджин било само 400 километра, но писмата пристигали след месец. Ми-ран била последна година в училище, когато връзката им започнала. Тя се плашела от изтънчеността на университетския си приятел. В Пхенян Джун Санг можел да си купи хубава хартия. Имал химикалка. Писмата му били от по няколко страници, дълги и сладкодумни. От резервирани формалности кореспонденцията им постепенно разцъфтяла в нежен романс. Джун Санг никога не бил гледал холивудска любовна история, но въображението му било достатъчно разпалено, за да извика всички клишета на модерната любов. Писмата му рисували сцени, в които той и Ми-ран тичали един към друг на фона на небе, изпълнено с оранжевите и розовите линии на залеза. Цитирал ѝ части от романите, които четял в Пхенян. Пишел любовни стихове. На хартията нямало и следа от сдържаността, която го спирала толкова дълго време.