Химн на смъртта [bg]

Г-жа Сонг все още гледала с презрение на идеята да работи на пазара. Какво би могла да прави там? Не би могла да продава зеленчуци, защото нямала земя. Нямала търговски умения, освен това да брои на сметало. А с четирите си деца и сватбата на най-голямата дъщеря нямали възможност да пестят пари. Замислила се дали да не се опита да продаде нещо от дома си. Мислено направила инвентаризация на вещите си. Картината, подарък за сватбата. Телевизорът. Книгите на съпруга ѝ. Може би шевната машина?

Докато г-жа Сонг правела сметки наум, хиляди други правели същото. Какво можели да продадат? Откъде да намерят нещо за ядене?

Чхонгджин бил като бетонна джунгла. Всичко, което не било стръмен планински склон, отдавна било павирано. Нямало гора, в която да отидеш и да ловиш птици или да събираш горски плодове. На плажа, където семейството на г-жа Сонг събирало миди, имало много малко изхвърлени на пясъка, а водата била твърде дълбока, за да се лови риба от брега. Единствената подходяща земеделска земя в града били зеленчуковите градинки и оризищата в малките заливчета в Нанам.

Хората започнали да ходят все по-надалеч за храна. Овощните градини в Кьонгсонг били популярна дестинация. В края на седмицата семействата от Чхонгджин тръгвали с велосипеди, често под прикритието на семейна екскурзия, към кооперативните овощни градини, които били на около пет километра от центъра на града. Никой не искал да признае, че го правят, защото са гладни. Овощните градини се управлявали от кооперативно стопанство, което отглеждало характерните за Корея круши, които се изнасяли в Япония срещу твърда валута. Корейските круши били с размера и формата на грейпфрут, но с жълтокафявия цвят на босковата масловка и с хрупкавата вътрешност на ябълка. Идеално кръглите сфери често падали от плодовите дръвчета и се търкулвали под оградата на градината, което ги правело лесни за достигане. Много от събиращите плодове били деца. Когато обедите в училище започнали да стават все по-малки, а накрая изчезнали, децата започнали да бягат от час, за да търсят храна. Те лесно се мушвали под телените огради. Млад мъж, който през 1992 г. бил на десет, си спомни с известна гордост как се хващал за задната броня на автобус и се возел до последната спирка в Нанам, а след това вървял още около час. Понеже бил сам и мъничък, никой не го забелязвал. Той промушвал малкото си телце под оградата и натъпквал в чувал колкото круши можел да носи. "Събирах колкото можех и ги раздавах на приятелите си" – разказа ми той.