Химн на смъртта [bg]

Заедно с новата пропагандна кампания режимът разширил широката си мрежа за наблюдение. Колкото повече хората имали причини да се оплакват, толкова по-важно било да се следи никой да не го прави.

От началото на 70-те години г-жа Сонг периодично била служила като "инминбанджанг", ръководител на кварталната група. Всяка година съседите избирали ръководител, обикновено омъжена жена на средна възраст. Г-жа Сонг била подходяща за работата, защото била енергична, организирана, лоялна и имала това, което корейците наричат добра "нунджи", което грубо би могло да се преведе като "интуиция". Тя се разбирала с всички. Правела списъци със задачи, като определяла кое от петнадесетте семейства в блока да почиства тротоарите и да коси тревата пред сградата, или да събира и рециклира боклука. От нея се очаквало и да докладва за подозрителни дейности.

Г-жа Сонг била разпределена към един агент от Министерството на обществената сигурност. другарката Канг била няколко години по-възрастна от г-жа Сонг и омъжена за служител на Работническата партия, за който се говорело, че има връзки в Пхенян. На всеки няколко месеца те се срещали в областната служба или другарката Канг идвала в апартамента на г-жа Сонг, за да се наслади на чаша домашно царевично уиски и да получи информация за квартала. Г-жа Сонг рядко имала какво да каже. Животът в сградата бил спокоен. Никой не си навличал неприятности, с изключение на инцидента, когато Чханг Бо се оплакал за ботушите.

Но другарката Канг станала по-настоятелна. С намаляването на храната тя искала да знае дали хората злословят по адрес на режима.

– Оплакват ли се за храната? Какво казват? – настоявала агентката. Чакала г-жа Сонг пред сградата и я била притиснала на входа.

– Нищо не казват – протестирала г-жа Сонг.

Било вярно. Всъщност г-жа Сонг била забелязала, че когато влезела при някой от съседите, разговорите спирали и се чувало само смутено шъткане. Всички знаели, че като инминбанджанг тя трябва да докладва на Службата за държавна сигурност.

Другарката Канг не била доволна.

– Ти първа се оплачи. Питай защо не дават храна. Виж каква ще бъде реакцията – изсъскала тя, оглеждайки се да се увери, че никой в коридора не я е чул.

Г-жа Сонг кимнала вяло, нетърпелива да се измъкне. Тя  нямала намерение да се оплаква. Знаела, че никой от съседите ѝ не участва в под-ривна дейност. Те не били врагове на държавата. А тя била твърде уморена, за да се тревожи за идеология.

Липсата на храна изсмуквала силите ѝ. През цялото време била притеснена, главата ѝ се замайвала, докато се опитвала да направи сметки, които не се получавали. Опитвала се да измисли откъде да намери храна за семейството си. Заводът за дрехи спрял да функционира напълно през 1991 г. и през цялата изминала година не получавала пари, само купони за – храна, които били безполезни, защото центърът за разпределяне нямал такава. Преди съпругът на г-жа Сонг получавал допълнителни подаръци под формата на хранителни продукти за извънреден труд – понякога олио, бисквити, тютюн или алкохол, но това вече било спряло. Рафтовете в държавните магазини били празни. След като заводът затворил, г-жа Сонг преглътнала скрупулите си за пазаруването на черния пазар, където все още имало храна, дори понякога ориз, но на твърде високи цени. Килограм ориз, който в центъра за разпределяне се продавал за дребни монети, струвал 25 вона.