Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Можеш ли да видиш кой е вътре? — попита Дейв Стенли.

Партньорът му включи дългите светлини. Светлината заслепи тях, отразена от нещо на пътническия прозорец на буса.

Джането изстена и изключи дългите.

— Един от онези слънчеви отражатели? — предположи младият полицай.

— Да минем към официалностите. — Джането включи мигащите сигнални лампи на покрива.

Дейв Стенли са наведе, взе микрофона от конзолата и превключи на високоговорител.

— Веднага преместете превозното средство!

Заповедта закънтя из улицата нагоре-надолу, но не предизвика никакъв отговор.

Дейв Стенли огледа къщите от кафяви тухли от двете страни на пътя, после се обърна да погледне назад и ченето му увисна. Друг микробус запушваше противоположния край на улицата. Червено-сините светлини оцветяваха парата, която се кълбеше от ауспуха му, и проблясваха мътно върху тъмните му страни. Вторият бус беше също толкова неразгадаем, колкото първия.

— Блокирани сме!

— Ако ми се случи нещо, кажи на жена ми, че беше осмица — каза Джането.

— Не десетка?

— Няма начин да повярва това — изсумтя партньорът му. — Всъщност е пет и половина.

— Ще й кажа осем.

Дейв Стенли си спомни за рецепционистката Шарън от управлението, с която излизаше от близо година, но не можа да се сети за нещо, което би искал да й кажат.

Джането грабна микрофона на станцията:

— Разкарайте тези бусове от…

Страничната врата на кафявия микробус се отвори, откривайки един черен квадрат. Нещо щракна в тамошния мрак.

— Залегни — изкрещя ефрейторът.

Полицаите се свиха зад арматурното табло.

Проблесна бял пламък. Предното стъкло се изду навътре и цялото се покри с тънки като паяжина пукнатини. Вторият изстрел от пушката помпа го пръсна на хиляди парченца, които се посипаха по гърбовете на двамата свити на седалките си полицаи.

Студеният въздух нахлу в колата и Дейв Стенли започна да трепери. Отвън някой зареди пушка.

Джането показа револвера си над арматурното табло и дръпна спусъка.

— Обади се за подкрепления — изкрещя той на партньора си. — Кажи им…

Нещо го удари по главата и падна до него.

— Какво, по дяволите, беше това?

Дейв Стенли погледна надолу. До педала за газта лежеше ръчна граната.

Изпразвайки пикочния си мехур, той се хвърли навън и изрева:

— Граната! — Паважът се блъсна в гърдите му и той погледна през рамо.

Джането изхвръкна от другата врата, но коланът се заплете в кобура му и го дръпна обратно.

— Мамка му! — изрева ефрейторът.

Дейв Стенли покри глава с ръцете си.

Придружена от тътен слънчева светлина огря в полунощ. Шрапнелите се забиха в прострените на земята обувки, крака, ръце и гръб на полицая. Изпита усещането сякаш цялото му тяло беше потопено във фритюрник.