Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Новата година посрещна заедно с тъщата.

(Мирлин празнуваше както винаги със семейството си. Жека Малахов и Таня с институтската си компания. А Виконта му каза: „Мой Стак, аз никога не посрещам Нова година с тъщите на моите приятели. Това би било противоестествено. Извинявай, но отивам по жени.“)

Не беше лошо. Гръмнаха шампанското, както си му е редът, пийнаха и арменски коняк, хапнаха, гледаха телевизия — „Синьо огънче“ — смяха се, шегуваха се един с друг в атмосфера на доброжелателност и мирно съвместно съществуване. За политика почти не говориха, за да не се скарат. Валерия Антоновна бе привърженик на твърдата ръка, на желязната власт и жадуваше за военен преврат. Когато Станислав все пак се опита да й обясни в каква гадна държава живеят, тя отвърна, без да се замисли: „Глупости, вие всички живеете в прекрасна страна и тя се нарича Младост…“ — „Имайте страх от Бога! Каква младост? Аз съм на четирийсет и две!“ — „Ах, каква прекрасна възраст!“ — рече тъщата от сърце и веднага се впусна в спомени. А те бяха достатъчно много и някои доста любопитни.

Стана ясно, че Лариска не е дъщеря на Иван Данилич, но това той го знаеше. А какви са били отношенията на тъщата с първото й гадже разбра едва сега. Гаджето (тогава бил студент в юридическия) отначало се държал съвсем прилично — идвал в болницата, носил цветя, стърчал под прозореца, подскоквал, сякаш искал да хвръкне до втория етаж при любимата, но когато дошло време тя да излезе оттам, изчезнал, разтворил се, заминал към морето. И сякаш завинаги, но се оказало, че не е така. През четирийсет и девета (тоест почти след петнайсет години) Валерия Антоновна, тогава преподавателка по руски език и литература, била извикана в кабинета на директора на училището, където седял представителен мъж с маниери на високопоставен чиновник, който се оказал не инспектор от РОНО26, а инспектор (или оперативен, или следовател, един дявол знае) от МГБ27 и на нея й предложили да сътрудничи. Когато отказала, я посъветвали да си помисли добре и след седмица да се яви за сериозен разговор на такъв и такъв адрес: улица, номер и апартамент. И тя отишла, защото се страхувала. Бил обикновен жилищен блок, доста приличен, с чисто широко стълбище, с големи площадки на всеки етаж (пълни с детски колички, велосипеди, ски и шейни) с високи красиви врати, макар да нямало асансьор; на петия етаж тя натиснала медната дръжка, звънецът дръннал, вратата се отворила — и на прага, както сами разбирате, стоял ТОЙ. Тя го познала веднага и останала поразена колко странно и гадно се е променил — бил страшно остарял, а бил само на трийсет и една! Очите му гледали мътно. Косата му била безцветна и оредяла. Уста на мъртвец, усмивка на мъртвец. Кожата на лицето му висяла, отпусната, с широки пори и бледа, сякаш са я киснали в застояла вода… Приличал на удавник, на внезапно оживял удавник… Какво се случило между тях тогава в празния апартамент (добре обзаведен, но личало, че никой не живеел в него) тъщата не пожела да разкаже. Но беше ясно, че е отказала да бъде завербувана, като се оправдала, че е нервна, угрижена от семейни проблеми и неспособна да пази тайна. Въпреки това той й назначил още една среща след седмица пак тук. Тя пак се уплашила и отишла, но я посрещнал нов човек — млад, излъскан и любезен. На масата имало бутилка, фруктиера с грозде, сандвичи с хайвер, бонбони и лъскавият дори не си правел труда да изглежда, че е дошъл по работа. Съвсем за друго бил дошъл, но не попаднал на такава — това вече било сражение, но не по техните правила, а по нейните. В такива битки тя нямала равна на себе си. Врагът естествено бил победен, тя си тръгнала с гордо вдигната глава, отнасяйки пакет с грозде и два сандвича с хайвер за Лариска. Врагът останал възбуден и обнадежден, но очевидно нещо заскърцало в техния прехвален механизъм, защото тя повече не видяла нито бившето си гадже, нито този излъскано любезен тип — изчезнали завинаги яко дим. Когато бледото пипало отново я достигнало (обаждане по телефона, познато предложение и дори същия адрес), било вече през петдесет и четвърта, тя била омъжена за Иван Данилич — надежден като канара — тя му разказала всичко, той се замислил за миг и я посъветвал: не ходи, забрави и всичко ще е наред. Така и станало…