Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Стана, излезе от кухнята, взе от печката студения чайник и бавно, с удоволствие (за първи път през този ден правеше нещо) го изля върху пламъка. Почувства се сякаш е в гората и късно през нощта, преди лягане, бавно и старателно изгасва огъня.
Съскане. Бял дим. Мирис на изгоряло. Напълни отново чайника и пак го изля. Още един. И пак. Сега и кухнята се напълни с пушек и можеше да очаква, че комшийката отново ще дотича и ще трябва да й обяснява, но тя си стоеше у тях и той спокойно пълнеше отново и отново чайника и поливаше одеялото, докато от красивия огън не остана нищо, освен влажна воня, а димът излезе през двете отворени прозорчета.
Ръката го болеше. Болката по странен начин не бе неприятна и имаше нещо общо с истината и справедливостта. Всъщност истината, справедливостта и болката са близки роднини. Не искаше да мисли за това. Пък и не можеше. Сега бе в състояние да извършва само най-прости действия. Сложи чайника на печката. Лариска беше купила този чайник през есента, когато от стария веднъж изкипя водата и той се разпои. Има нещо дълбоко нечестно в това, че предметите на хората живеят по-дълго от тях самите. По-рано не е било така. В миналото заедно с човека изгаряли цялото му имущество, уж за да му служи в отвъдното, но всъщност в името на справедливостта. За това също не искаше да мисли.
Влезе в банята и се изми. Избърса лицето си и се огледа. Лицето му бе обикновено — винаги е било такова. Това бе подло. Но нищо не можеше да направи по въпроса. Подлостта и сега побеждаваше. Той така и не можа да заплаче. Нито веднъж.
Излизаше от банята, когато чу звънеца. Отиде в коридора, свали куката и отвори вратата. Непознатият бързо влезе и застана плътно пред него, сякаш искаше да го прегърне. Или да го ухапе.
— Вие ли сте Красногорски? — тихо, но доста енергично попита той. Имаше неприятен дъх.
— Аз съм Красногоров.
— Да… Извинете… Красногоров… Цял ден ви търся по телефона. На Виктор Григориевич му е много зле. Трябва веднага да ви закарам при него. Облечете се, моля.
— Защо? — Станислав отстъпи назад. Заради лошия дъх, противната синя яка на шубата и кръглите немигащи очи с лош поглед.
Седна на шкафчето. Човекът продължи да говори, като от време на време го пипаше по рамото. Внезапно си спомни за тъщата. Нали беше тук. Каза високо:
— Нали тук беше тъщата… Помня ясно. Къде е сега?
Стана и погледна в голямата стая, но мъжът с лошия поглед му прегради пътя. Вратата към стълбището бе отворена и през нея влизаше студ. Изведнъж почувства, че краката му в пантофите замръзват.
— Обличайте се, за Бога… Моля ви! — гостът вече му държеше палтото. От очите му струеше кучешка тъга — ето защо погледът му изглеждаше лош.
— Не разбирам какво искате.
— Обсних ви, че на Виктор Григориевич му е много зле. Той ви моли…
— Кой е той? И какво общо имам аз с него?
— За Киконин става дума, Господи! Какво ви става?
— Аа, Виконта. Така да бяхте казали…
— Той умира. Той каза, че ако не отидете, ще умре.
— Всички ще умрем — отвърна Станислав и отново седна.
Нещата сякаш се проясниха, но това не промени нищо. Грубият, чепат кол бе пробол гърдите му и бе останал там завинаги. Непознатият продължи да говори, държейки палтото му. Обаче не беше прав, заблуждаваше се. Нищо сериозно не ставаше. Смъртта е нещо съвсем нормално. Не трябва да се боиш от нея, не трябва страхливо и с отвращение да се дърпаш, сякаш е Бог знае какво. Трябва да разбираш, че смъртта е абсолютен и окончателен покой и веднага всичко ще застане по местата си…
Наистина не е възможно да разбереш това. Дори да мислиш непрекъснато за нея, не помага.
Колът в гърдите мръдна като жив. Не че имаше намерение да го убива, не че искаше и да го измъчва — просто си стоеше там. Този кол се наричаше „реален живот“. Измисленият живот е забележително нещо, но в него не можеш да съществуваш. Налага се да съществуваш в реалния живот, а той е кол, стърчащ от гърдите ти…
Човекът премести палтото в лявата си ръка и с дясната доста силно го удари по лицето. Станислав се опомни и замълча. Откри, че очите на непознатия се бяха променили. Сега те бяха очи на човек, който умее да убива и който възнамерява да убие. Бяха като на вълк.
— Ако не искаш, ще те накарам насила — каза човекът с вълчия поглед. Хвърли му палтото, отиде до вратата и викна: „Сидоренко! Ела веднага!“
Сидоренко се появи — квадратен, с кръгла глава, широкоплещест. Як. Сержант. Или старшина… Станислав много-много не разбираше от нашивки.