Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
След тази забележителна история последвала още една — за победата над заместник-министъра на просветата, но тя се стори на Станислав вече не толкова интересна и в два часа решиха да вдигнат масата. Новата година обещаваше да бъде не по-лоша от старата… Мир цареше в дома, в сърцето и по света.
В същото това време, в два и половина през нощта, на Лариска й станало зле — появило се силно кръвотечение и болки. Тя заплакала, загубила съзнание и след два часа, без да дойде на себе си, издъхнала на операционната маса.
Глава четвърта
Телефонът започна да звъни от сутринта. Вдигаше го съседката, нещо шепнеше, после се прокрадваше към вратата и дращеше с два нокътя. Той отговаряше: „няма ме“ и тя изчезваше задълго. После престана да й отговаря, телефонът продължаваше да звъни и той броеше обажданията: двайсет и един, двайсет и два, двайсет и три… Стъмни се, асансьорът дрънкаше от време на време, навън пееха пияни гласове. Той пушеше. Огънчето осветяваше за секунди пепелника, кибрита, облегалката на стола и всичко изчезваше, стопяваше се и отново ставаше тъмно.
Много му се искаше да заспи. Превърна се в мания. Да можех да заспя, повтаряше си той. Да пропада в небитието. Макар за малко. За няколко часа. Поне за няколко минути… Гълташе някакви хапчета, от време на време му се струваше, че вече спи и дори сънува нещо страшно, черно, гнило, задушно, но всъщност не бе спал вече много дни и нощи. Беше се превърнал в организъм и този организъм отхвърляше съня. Храната. Светлината. Света…
После отново чу глас. Разтревожен. Нещо не беше наред. „Станислав Зиновиевич, да не гори нещо у вас? Спите ли? Някъде гори…“ Одеялото му се бе запалило. Задушаваше се. „Аз пуша — каза той високо. — Тютюнът ми така мирише.“ Съседката постоя още малко пред вратата, тревожно мърмореше нещо, после очевидно му повярва, успокои се и си отиде.
Гледаше как огънят се разраства. Беше красив. Протегна ръка и я сложи върху червено-оранжевото, тлеещо петно… В тази болка имаше и някакво странно наслаждение. Имаше справедливост. Но пушекът му пречеше. Беше прекалено много. Огънят си беше на място, но димът не. Бе неуместен сега.