Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Жека презираше философията. Станислав също. Още като аспирант искрено и безуспешно се мъчеше да разбере какво е философията и за какво служи. Напразно. Непрекъснато стигаше до извода, че философията не е нищо друго освен многословни разсъждения за Света, които не са подкрепени от никакви конкретни факти. И то по принцип. Разсъждения, чието най-важно свойство бе обстоятелството, че не могат да бъдат нито опровергани, нито потвърдени. Никой и не се опитваше да ги опровергава или потвърждава, сякаш имаше предварително споразумение да се работи изключително и само с комплект Гьоделевски постулати и с никакви други. В най-добрия случай философът (Тайар Дьо Шарден, например) правеше странното и противоестествено впечатление на писател-фантаст със задоволително въображение, който е решил да пише (осенен от фантастична идея) не роман, а някакво гигантско есе — като Лем със „Сумата на технологията“… Очевидно философията по своята същност не е предназначена да отговаря на въпроси, а само да ги обсъжда.

Скоро след разговора с Жека (през първата нощ когато Лариска излезе с колата) той взе стълба и се разрови в най-високия рафт, където прашасали дремеха в забвение съкровищата на човешката мъдрост: Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и освен тях Шопенхауер, Хегел, Платон, Кант, Гьоте и дори Ницше и Новият завет, а на немски и Фихте. Някои от тях бяха останали в наследство от баща му, други бе купувал през последните двайсет години, а имаше и такива, появили се неизвестно кога и откъде.

Полза от тази идея нямаше. Това можеше да се очаква. Избърса праха с влажна кърпа, по-голямата част от идеологическия боклук замина на тавана, а дузина (избрани) томове бяха прегледани без надежда за успех и по тази причина повърхностно. В дневника си, който не бе отварял от миналата година, записа няколко изречения. Стори му се, че някои се отнасят до неговата работа, а други просто му харесаха.