Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Едва запали лампата в голямата стая и телефонът иззвъня. Отначало не искаше да вдига слушалката, но внезапно сякаш го обля ледена вода — ами ако е от болницата. Грабна слушалката, но слава Богу бе Виконта. От облекчение и щастие се задъха и с радост го покани на чай.
Веднага след програма „Време“, докато още съобщаваха прогнозата за времето, пристигна Сеня Мирлин. Той жадно изсърба изстиналия чай, обра трохите от един тулски сладкиш, показа конските си зъби, бръкна в мократа от сняг чанта, измъкна и хвърли на масата купчина изписани с едър детски почерк листа. „Четете — заповяда той и очилата му блеснаха. — Току-що го завърших. Мастилото е още мокро.“ Наложи се да четат. Оказа се есе, „плод на нощни размишления“, написано с кървящо сърце, напоено със сълзи и без никаква самоцензура. Наричаше се „ПОКОЛЕНИЕТО, ГЛЪТНАЛО ОТ СВОБОДАТА“ и имаше за епиграф стихове, по думите на Сеня, свободен превод на полска дисидентска песен:
Четяха и си предаваха листовете, отначало неохотно (натресе ни писанието си), после внимателно и критично (ти, братле, малко си попрекалил — не беше точно така, дори съвсем другояче). Втората половина четяха вече страстно и настървено, макар че съвсем не бяха съгласни с автора, със себе си, със света, с цялата тази проклета шибана действителност.
— Абе, Семьоне… Ще те затворят на майната ти! — каза Станислав, след като прочете последния лист и го подаде на Виконта. Авторът се ухили доволно и взе да събира в папка разхвърляните листове.
Станислав го гледаше ядосан и, още повече, изумен. Семьон Мирлин бе дрънкало. Дрънкаше много, с удоволствие, на всеослушание и без каквото и да е притеснение, в която и да е компания, с който и да е събеседник и на всякакви теми. „Глупости! — отговаряше той небрежно на доброжелателите си, които се опитваха да го предпазят. — Зарежи! Ако поискат, ще затворят за едното нищо и тебе, и мене и когото си решат. И никакви причини няма да им трябват. А може и да не те пипнат. Нима не разбираш, че всеки от нас ВЕЧЕ е казал достатъчно, за да го обвинят по сто деветдесет и първа алинея? Направо е смешно…“ Някои от по-предпазливите в последно време започнаха да го отбягват: майната му на тоя глупак, ще го опандизят и покрай него и нас ще гепят… Нещастник… Други (опитни) процеждаха през зъби нещо за подхвърлени доносници, получаващи заплата, но това бяха гнусни тъпотии… Той си беше дрънкало, възторжено, вдъхновено и неуправляемо дрънкало. И от него в никакъв случай не можеше да се очаква толкова концентрирано, умно и, да го вземат дяволите, съвсем точно да опише същността на цяло едно поколение! Никой не очакваше. Станислав се зарази от изумения и дори ошашавен поглед, който Виконта бе вперил в Семьон…
Главата на Семьон по форма приличаше на дюля. Огромният му крив нос бе осеян с лунички, черните му втренчени очи се криеха под надвиснали тъмни вежди, а гарвановочерната му коса бе ужасно гъста. Крайниците му бяха необикновено дълги, като на някакъв паякообразен гибон. Дланите му бяха невероятно космати и като лопати, стъпалата му — четирийсет и пети размер. Притежаваше нечовешка сила. Беше кожа и кости, мускулите му не бяха изпъкнали, а по-скоро приличаха на пръчки, на някакви мотовилки. Да се бориш с него, бе все едно да се бориш с локомотив или багер, а номера a la Вълка Ларсен (да вземе суров картоф и да го смачка на пюре в юмрука си) демонстрираше ей така, на шега. Имаше три жени и към шест деца. Навремето бе завършил института „Херцен“, но като учител бе работил само няколко години, после бе започнал да сменя професиите си запалено и с невероятна енергия, сякаш искаше да изпробва всичките. Достигна върха на екзотиката, когато започна работа като определител на пола на пиленцата в птицекомбинат за бройлери. Професията бе изключително рядка и за нея се изискваше особен талант, който се откри в него и за който му плащаха доста добре. Сега пък, както подобаваше на прописал дисидент, бе огняр (извървял беше светлия път от бройлера до бойлера и май се бе поукротил: Софя — малка, тиха, простичка и твърда като крайпътен камък — му роди две момиченца и го държеше меко, но здраво, на къс повод и той й имаше страх).