Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Сидоренко беше по-нисък от него, но го грабна през кръста заедно с палтото и го понесе надолу по стълбите. Не се церемонеше и го стискаше силно. Станиславовите кокали взеха да пукат, но това не продължи дълго. Навън бе паркирана черна волга и вратата й се отвори — сякаш без чужда помощ.
Градът бе тъмен и неприветлив — през целия път, дълъг много километри, имаше само няколко светещи (в жълто или розово) прозореца. Колата се носеше бързо, дори опасно — на завоите занасяше, защото пътят бе хлъзгав от лошо почистения сняг. Всички мълчаха. Станислав седеше с палтото си в скута, а краката му мръзнеха все повече. Отляво Сидоренко миришеше на казарма и тютюн. Шофьорът също бе в униформа на сержант — много едър, без врат, с уши като палачинки, сгърбен и каменно неподвижен зад волана. А непознатият с променливия поглед седеше до него и не можеше да се види какви бяха сега очите му. Градът наоколо не му бе познат. Стори му се, че е на Петроградска, но можеше и да е Виборгски район. Караха по някакви непознати крайбрежни улици, пресичаха замръзналата река, навън бе тъмно, безлюдно и почти не срещаха други коли. Минаваха покрай безкрайни каменни огради отгоре с бодлива тел, покрай постройки с фабрично-казармен вид, за миг виждаха ярко осветени от прожектори дворове, в които, обгърнати в бял дим, се движеха черни механизми с цветни светлини и които отново потъваха в мрака. Павираното шосе подскачаше в светлината на халогенните фарове. Непознат, неприветлив, намръщен град, в който не живеят, не съществуват дори, а влачат, влачат хомота, опъват жили с последни сили…
После рязко завиха в улица с разбит паваж и грозни къщи — мъртви арки в двора, самотно жълто прозорче с решетка на първия етаж — и спряха пред ярко осветени железни порти посред триметрова ограда.
Тук се забавиха. Пуснаха ги през вратата, но вътре, в тунела с бодлива тел ги спря някакъв офицер — непреклонен, гласовит и злобен. Човекът с променливите очи излезе да го уговаря и това продължи дълго, някак неприлично дълго, дори опасно дълго.
— … Тук аз отговарям!
— Не, майоре, за всичко отговарям аз, не вие!
— Вие у вас си за всичко отговаряте, а тук — аз. Не бих желал да се нарушава устава и не бих го позволил!
— Чуй ме, Константин Ефимич, давай по-спокойно…
Гласовете ставаха по-тихи, вече не се чуваха думите, а само някакво умиротворяващо ломотене; в отговор — непримирими възклицания и изведнъж взрив:
— Нямам право да пускам външни хора без документи. И него няма да го пусна!
— Той не е външен човек, вече ви обясних, той е „материал“!
— Още по-зле! Без документи не е разрешено!
— Вие, майоре, имате ли представа какво ще се случи, ако не го заведа навреме?
— Не съм длъжен да имам, аз действам според устава и инструкциите, а вие, другарю полковник, сам сте ги писали…
Той слушаше, а му се струваше, че не чува тази мерзка караница, но изведнъж нещо стана. Видя обърнати към него лица, изкривени или от страх, или от отвращение — руменото, охранено лице на Сидоренко с кръглите като на сова очи и лицето на шофьора — тъмно, издължено със счупен нос и челюсти, из дадени напред като на грамадна пъстърва. Двамата сержанти го гледаха уплашено и сякаш с отвращение, като че той току-що се бе наакал. Изведнъж в салона се появи и физиономията на другаря полковник — очите му сега бяха внимателни и решителни, очи на хирург, готвещ се за първия разрез…
Тогава разбра, че от известно време крещи. Този вик (вой, вопъл, хрип), заседнал през последните дни като кол в гърдите му, най-сетне, подобно на цирей, изхвърли набраната гной. Чу се сам и веднага млъкна. Лицата висяха пред него озарени от неестествената и мъртва светлина от прожекторите и страхът, смесен с отвращение, се смени с недоумение и раздразнителност.
— Край — каза им той високо. — Край. Няма вече.
Тогава ги пуснаха. Сякаш неговият вопъл бе последният решаващ аргумент в тъпия спор относно уставите и инструкциите.
После закрачиха бързо по дълъг, бял коридор. По безшумен бял под. Миришеше на болница. В този топъл коридор, залят от безпощадна светлина, имаше нещо неуловимо странно — някакви странни хора стояха край стените, в отворените отляво и отдясно врати, или в растенията, пълзящи по стените и тавана; раздаваха се някакви съвсем неуместни за мястото звуци… Нямаше нито време, нито желание да вниква в тези странности — искаше му се да седне в тъмен (на всяка цена тъмен!) ъгъл или, дори по-добре, да полегне, да затвори очи и да се унесе. Но не му дадоха нито да поседне, нито да се унесе — отпред властно, с широки крачки крачеше другарят полковник, а отляво и отзад някой с железни пръсти го държеше за лакътя и го водеше. Всички бяха с бели докторски престилки, чиито поли се развяваха; палтото му го нямаше, а пантофите всеки момент можеха да паднат от краката му; вече не мръзнеше, беше му топло, дори доста топло.