Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Влязоха в стая, която след ослепителната светлина в коридора изглеждаше съвсем тъмна и той машинално затвори очи, за да привикне по-бързо. Стаята беше голяма, пълна с някакви осветени отдолу пултове и с апарати, мигащи с разноцветни светлинки. Отляво зад стъклена преграда стоеше млада сестра с изплашени очи, а отдясно в редица в мрака се белееха високи колички на колела — четири бяха свободни, а на средната лежеше Виконта. На Станислав му се стори, че всичко е свършило. (Той от самото начало знаеше и беше убеден, че цялата тази груба казармена суета е безполезна, късна, напразна и неприлична.) Виконта лежеше напълно неподвижен, дребен, сив, лежеше абсолютно неподвижен, с неприятни белезникави ивици между миглите; две тънки, прозрачни тръбички бяха пъхнати в ноздрите му, а трета се издигаше към наполовина празна банка. Тънки разноцветни жички излизаха под яката на ризата му и водеха към монитор, поставен на дълъг стелаж, минаващ зад възглавията на петте колички. Виконта още дишаше. Бе се вкопчил в живота. В самия му край. Отчаяно и жалко поемаше тънички струйки живот през всичките тези тръбички и кабели.
Той седна на светкавично подадения му стол и с характерен жест взе осакатеното сбръчкано юмруче в лявата си ръка. То бе влажно и хладно, вяло, но живо и двата му пръста веднага се вкопчиха, стиснаха го слабо, отчаяно и настървено, сякаш го бяха чакали много, много часове.
Той се почувства като банка от система. От него изтичаше нещо и през ръката му неусетно, като невидима струйка, се преливаше в бледото, дребно, къдраво и неподвижно човече. То бе много самотно тук, почти вече не съществуваше в този свят… В този свят ли се намираше сега Виконта… той ли е Киконя, бившият весел пакостник, той ли е Виктор Григориевич Киконин — човекът с авторитет? Самотен полутруп в мрачната стая с безшумни светлини по пултовете и мониторите. Нямаше роднини. На практика нямаше и родители. А може би и изобщо. Няма приятели… Наистина има почитатели, сътрудници, колеги, ученици, но това не е същото. Твоите приятели и роднини са част от тебе, от твоята плът. А учениците, колегите, поклонниците са само плодове на твоята дейност: на твоите статии, книги, картини… тухлички, от които е построен домът ти, в който живееш и умираш… Освен мен той няма никого, изведнъж си помисли Станислав със странно чувство на удовлетворение, на страх или на радост. Единствено на мен в целия свят той може да каже: „Ти — това съм аз…“
Но и аз нямам никого освен него, помисли си той след известно време. Вече не. Вече от няколко денонощия нямам. Съвсем никого. Имам нужда да се държа за теб, Виконте. Ние имаме нужда да се държим един за друг, Виконте, Ваше сиятелство… Това и правим. Той истерично се изхили и притеснено се огледа.
Нямаше никого. Дори сестрата бе напуснала екраните и пултовете — бе излязла незабележимо и безшумно. В ярко осветената рамка на вратата стоеше някакъв човек. Станислав не се вгледа в него. Ново чувство бе изскочило от нищото и го сграбчи като огромен невидим паяк. Усещане за ледена самота. Досега той се чувстваше сякаш е някакво ампутирано чуканче, сякаш е грозен инвалид, на когото безжалостно и внезапно са откъснали, отхапали, изтръгнали големи парчета от тялото, от душата, от сърцето и мозъка — от всичко, до което можеха да се докопат ножът и клещите. Кръвта му изтичаше, той се задъхваше, влачеше се пред чуждите погледи и нозе, гърчеше се, мъчеше се с последни сили да допълзи до някоя по-тъмна и по-малка бърлога… И изведнъж го осени мисълта, че всъщност той е сам в този свят. До такава степен е самотен, че той, както и Виконта вече като че ги няма в този свят. Достраша го, щом разбра, че животът се завръща. Това нито го зарадва, нито го огорчи, просто го прие като факт — животът отново се връщаше. Животът винаги се връщаше, освен ако не бяха взети специални мерки.
Времето бе спряло. Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Но когато се опитваше да промени позата си, ноктите на Виконта се впиваха в дланта му и му причиняваха болка. В някакъв момент освен болката почувства и нещо влажно и лепкаво. Това му се стори странно и дори го разтревожи, но бързо се сети, че се е пукнал мехурът, получен от изгарянето.
Доходи му се до тоалетната. Завърналият се живот предявяваше изискванията си. Той се огледа. Сестрата още я нямаше, а на вратата продължаваше да стои неподвижният, черен, неуловимо странен човек и Станислав си помисли: той дори позата си не е променил, странно. Това беше манекен, който някой бе поставил в рамката на вратата. Само манекените във витрините са с такива начупени форми, само те са толкова неподвижни. И тогава си спомни белия коридор, по който бяха минали. Странните хора покрай стените… И в лошо осветените стаи… Те всичките бяха неподвижни, застинали завинаги манекени… И имаха сини лица! СИНИ. Не черни като на негри, не смугли, като на пристрастените към здравословния загар, а именно сини, съвсем сини — лица на удавници…