По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Бледоликите не можеха да сторят повече нищо. За съжаление бе дошъл безпощадният миг всеки да се спасява както може.
Убегнал по чудо от куршумите и томахавките на индианците, Джон успя с отчаяно усилие, прикриван от тримата си другари, да пробие обкръжението. Ако не от всички, той се надяваше, че ще бъде последван от една част от заселниците и доброволците, но се излъга. Индианците бързо стегнаха затегнаха обръча около фургоните, като по този начин попречиха на ония нещастници, останали назад, да се разпръснат из прерията.
Започна ожесточена битка от едната и от другата страна. Прикрити от колите, заселниците оказваха последна, макар излишна съпротива, защото биваха разстрелвани почти от упор от индианските карабини.
Поведени от стария сержант или от някой доброволец, малцина бяха опитали да пробият индианските линии, за да се спасят в прерията, но в този върховен момент силите на конете им не достигнаха, те изпопадаха един връз друг и в същия миг биваха убивани с томахавки, а след това скалпирани.
Джон, двамата трапери, златотърсачът и младата индианка, след като бяха препускали триста-четиристотин метра, спряха, за да изпратят още някой изстрел към убийците. И вождът на Гарваните, Червен Облак, стреляше от време на време, но безспорно никой от сиусите, съюзници на жена му, не падна под неговите изстрели. Той се целеше по фургоните, но никой не би могъл да каже точно по кого.
Виковете на жените, които бързите индиански мустанги отнасяха през прериите, както и тези на заселниците, вече заглъхваха, когато една група от четиридесетина червенокожи, водена от един вожд, обкичен с живописни паунови пера, се отдели от фургоните и се впусна след петимата бегълци. Изглежда на тия страшни войни на прерията бяха нужни и тези пет скалпа, сякаш не им стигаха взетите досега.
— Другари! — викна Джон, чийто очи се бяха навлажнили, а лицето му прибледняло като платно. — Всичко е свършено!… Щадете конете и не се отдалечавайте от мен. Ако до няколко часа не стигнем до мината и ние ще сме мъртви…
Бойните викове на преследвачите заглушиха последните му думи.
Като усетиха отпуснати юздите, четирите коня бързо се обърнаха кръгом и се втурнаха към Сиера Ескалада, но това не попречи на ездачите им да зърнат първите стълбове дим, издигащи се от Фургоните, които червенокожите плячкосваха набързо след избиването на последните защитници.
Започваше преследването — една напрегната гонитба през последния откъс от прерията, който бегълците прекосяваха.
Индианците веднага се опитаха да се разположат в полукръг, с надежда бързо да приберат двете крила и да затворят бегълците в обръч, но веднага разбраха, че имат работа с много добри ездачи, които нямаше да се оставят да ги заловят лесно и затова се престроиха в колона. Наистина, четирите коня, възседнати от съветника, двамата трапери и Червен Облак, разполагаха се още с голям запас от сили, независимо от дългия нощен преход, който обаче бяха изминали ходом. Това бяха мустанги, избрани грижливо, отлично обяздени, навикнали на дълги преходи и на продължителен глад, буйно устремени, те бързо взеха преднина с още петстотин-шестотин крачки, така че ездачите им можеха да се считат извън обсега на огъня на индианците, които още не бяха навикнали да боравят добре с пушките си.
— Да мислим само за кожата си — рече Джон на Хари и Джордж, които яздеха от двете му страни, докато Червен Облак се държеше десетина крачки назад, за да може да разговаря свободно с Минехаха. — Един ден нашето правителство ще отмъсти за ония нещастници.
— Дали са оставили някой жив? — попита Джордж.
— Може би, но за да го вържат на стълба на мъченията и да го накарат горчиво да съжалява, че не е бил убит на място.
— Ще успеем ли да се спасим поне ние, Джон? — попита Хари, който често се обръщаше назад, да види дали индианците ги настигат.
— Не се отчайвам — отвърна съветникът, който почваше да се успокоява. — Конете на шайените също са изминали дълъг път и не са в по-добро положение от нашите.
— Ти каза, че след час ще стигнем до шахтите.
— Надявам се. Нашите коне ще издържат и ще запазят дистанцията.
— Но след това ще бъдем принудени да ги загубим — каза Джордж. — Ще бъде невъзможно да ги свалим в мината.