Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Един ден повече или по-малко престой в Париж не е от голямо значение, а и аз не съм в особен възторг от своите работодатели. Готов съм да се съглася с полицаите, тези богаташи са истински боши. Съжалявам, не би трябвало да го казвам. Нямах именно това предвид.
— О, не, тъкмо това имаше предвид, но то не ме засяга. Сигурна съм, че твоите германски принцеси и принцове са ужасни. Спомням си една статия в „Таим“ за тях. Говореше се само за парите им и как са се възстановили след войната. Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за тях и, моля те, не прави такива физиономии. Зная, че не влагаш нищо, като ги наричаш боши. Не съм толкова глупава.
— Радвам се. — Той улови ръката й. Развълнува се, когато усети ответното леко стискане на нейните пръсти. — Аз съм много нетактично копеле. Знаеш, че никога не бих казал нещо разстройващо те, нали? Добре, за Фон Хеселови. Майката е интересният тип. Има съвсем птича физиономия; някаква кръстоска между орел и странствуващ ястреб. Също така толкова женствена и привлекателна, колкото тези животни. Освен това и арогантна, и умна — тя върти цялата игра. Не ме третира точно като дрипа, но показва, че си го мисли. Има двама синове. Мъжът й е починал по време на войната. По-старият син е някъде в петдесетте. Беше много особен. У него има някаква загадка, която не можах да разбера. Разговорът с нея трая половин час, но той не отрони ни дума. Стоеше си ей така, като чучело.
— Вероятно се страхува да говори в присъствието на такава майка. Подобни жени са като зли духове.
— Такива са, но по-младият син имаше съвсем друго държание, всъщност много приятен. Изключително хубав, ако ти допада типът на русия супермен. Вмесваше се свободно в разговора и изглеждаше съвсем самоуверен. Види се, страшно е изпонаплашила по-стария. Картинката беше много мила. Къщата е истинско свърталище на духове. Когато влязох, най-напред помислих, че съм в черква. Стъклопис, палми в огромни съдове и всичко с размери на катедрала. Може да се напише хубава пиеса за тях, само че никой няма да повярва. Ще кажат, всичко е много пресилено и неестествено. Ето че пристигат и скаридите. Надявам се да си много изгладняла?
— Гладна съм — отправи му усмивка Пола. — Описанието ти беше чудно, но аз забравих, че си журналист. Говориш отлично и френски.
— Талантлив човек съм. Защо не снемеш тази шапка? Не мога от нея да виждам лицето ти.
— О, нима не я харесваш? Послушах съвета ти и я купих тази сутрин. Аз я намирам много шик!
— И аз я намирам такава, но обичам да гледам лицето ти. Истинска красавица си, не ти ли е известно това?
— Щом ти казваш така.
— Казвам го. Сложи шапката на стола до мен и се залавяй за скаридите, възхитителни са. Сигурна ли си, че не ти се разхожда с мен из гората?
— Сигурна съм. Нека отидем да видим жената… моля те!
— Добре, ще идем, но по-късно ще вечеряме някъде на специално място. И нека сключим договор: няма да разискваме баща ти и съкровището на Пьоленберг.
— Тогава за какво ще говорим?
— За нас. Ще ти разкажа своя живот, а искам да чуя и за този хубавец, мъжа ти. Между другото, той трябва да е бил голямо лайно.
— Не беше чак толкоз лош, но с мен не се живее лесно.
— Досега — Фишер изтри устата си със салфетка — аз не те намирам трудна.
Сутринта бе наел кола и те поеха с нея. По Сена се носеха цяла флотилия корабчета, натоварени със стока и туристи. Голяма парна барака димеше зад тях, а на носа й клечеше на задните си крака самотно куче. Улиците, в които навлязоха след известно време, ставаха все по-мръсни и бедни, смет с ровещи се из нея котки задръстваше паважа; пране висеше на гирлянди по прозорците. Загубиха четиридесет и пет минути из тесните и претъпкани улици, докато достигнат мястото, където живееше мадам Бреве. Това беше разпадаща се сграда от апартаменти с олющена мазилка и увиснала на една страна врата. Двамата влязоха в тъмно преддверие и бяха притиснати от миризма на готвено и котешка урина. Като се изкачиха един етаж нагоре, почукаха на изпречилата им се врата. Отвори им млада жена и закри с тяло достъпа навътре. В ръцете си държеше дебело около двегодишно дете.
— Мадам Бреве? — попита Фишер.
— Аз съм мадам Бреве. — Тя беше на около двадесет и пет години.
— Мисля — продължи учтиво той, — че ни е необходима вашата свекърва. Можем ли да поговорим с нея за минутка? Няма да я задържим дълго време, мадам.
— Какво искате? — Тя не се помръдна от входа. Лицето й беше намусено и изморено, а малките й тъмни очи се впиваха подозрително в тях. Погледът, отправен към Пола, беше съвсем открито враждебен.