Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Защото там се говори само за мадам Бреве, без да се споменава нещо повече. Колко стотици от жителите на Париж носят същото име, мосю?
— Около петстотин, а може би и повече. Бихте могли да издирите лицето чрез обява във вестниците. Нашите задачи са съвсем други, знаете добре.
— Така ми обясни и офицерът отвън, но по-малко учтиво, отколкото вие. Признавам, че това ви е неприятно, но тази справка във вашите досиета ще ви отнеме съвсем кратко време. А ако бъдете така любезен да ми съобщите и вашите заключения по този случай…
Офицерът присви рамене. Приличаше на човек, отегчен както от живота, така и от хора като Фишер, които му губят времето.
— Ще намеря папката, но не мога да ви предложа цигара. Пуша само ей това — и размаха димящата лула.
— Благодаря, имам си свои — и Фишер извади пакет цигари.
Познаваше французите и ги обичаше. Беше работил в Париж близо две години и постепенно обикна града и се научи да разбира особеностите на жителите му. Обикновено ги описваха като най-ограничените и твърдоглави хора в света, които по-скоро биха те видели мъртъв, отколкото да ти направят услуга. Когато човек се отнася с тях с добро и отстъпки, те стават услужливи, гостоприемни и мили. Офицерът потвърди това, като проведе с посетителя си продължителен разговор по случая Бронзарт и му показа всичко в своите досиета за него. Докато малко преди това се оплакваше, че Фишер му губи времето, след това прекара повече от час в пушене и спомени от войната.
— Веднага тръгнахме по следата — заключи той. — Нищо не би ни доставило по-голямо удоволствие от това да намерим този мръсник жив и да му въздадем полагаемото се. Той се разпорежда в Париж шест месеца. Мога да ви покажа общите гробове на мъже и жени, екзекутирани по негова лична заповед. Тихи, скромни граждани, които не бяха сторили нищо, но биваха подбирани от убийците му като заложници на улицата. Приказките на тази жена бяха обаче нелепост, мосю Фишер. Говореше несвързано, а, от друга страна, твърдеше най-настойчиво, че го видяла, но не излезе нищо. Ей така, някакво лице в тълпата, плод на нейното въображение. Той е мъртъв, сигурен съм в това, но ето ви нейния адрес, ако желаете сам да се убедите.
Фишер се изправи и двамата стиснаха ръцете си.
— Съгласен съм с вас, но и аз трябва да си заслужа хонорара.
— Направете го по-обемист — посъветва го полицаят. — Всички те са едни и същи. Боши. Накарайте ги да плащат добре.
Когато слезе от таксито пред ресторанта, Фишер видя Пола, запътена насам. Слънцето блестеше и той се чувствуваше щастлив. Беше странно усещане, съвсем непривично за обикновеното му настроение. То беше здраво свързано с момичето, насочило се към него, като му махаше с едната ръка, а с другата прикрепяше широкополата си шапка. Фишер не беше страхливец. Спокойно се изправяше пред всякакви опасности и бе доказвал безстрашието си, когато се е налагало, но съвместната работа с Пола Стенли и ускорените удари на сърцето, когато я видеше, изискваха друг вид смелост, а той не беше я придобил още. Улови я под ръка и я заведе на масата, запазена от него още тази сутрин. Келнерите го познаваха и размениха с него поток цветуща френска реч, докато Пола се настаняваше зяпнала го. Той имаше навик да приглажда с ръка изтънялата върху темето му коса — тя бе забелязала, че върши това, когато мислите му бяха заети с някакъв проблем. Не беше красавец и нищо не можеше да го накара да се държи прилично в заведенията. Фигурата му не понасяше други дрехи освен удобните и непретенциозните, а лицето му имаше израза на човек, очакващ всеки момент неприятности. С нея обаче беше изключително внимателен. Когато и да биваше в контакт с него, тя чувствуваше сексуалността му — демонстрираше я, когато я целуваше, а също така и при изпълнение на най-обикновените си кавалерски задължения. Беше я сграбчил така цялостно, че тя ясно виждаше характерното за мъжа собственическо отношение към нея. „Отсега нататък си само с мен.“ Джеймс никога не би й казал или пък помислил подобно нещо. През петте години брачен живот никога не е бивал отговорен за нея. Фишер бе поел всичко в свои ръце от момента, когато напуснаха Англия. Беше необходима цялата й решителност, за да не се остави напълно под негова власт.
— Какво стана? — запита тя.
Той й се усмихна над вдигнатата чаша „Чинцано“.
— Успях да открия името и адреса на жената. Всичко обаче излезе напразно. Те там са проверили всичко и не са открили нищо. Почти съм решил да наемем кола и да се поразходим из Булонския лес. Да зарежем работата този следобед. Как мислиш?
— Много повече ми се иска да видим тази жена. Така или иначе, трябва да минем през този етап. Освен това няма да откриеш Солницата за фамилията Фон Хесел, като ме развеждаш с кола из горите.