Кръвта на братството

— Аз не командвам Грач. Той ми е приятел. А и не бих казал, че ставам… Кара, какво правите тук?

Въпросът му я обърка.

— Защитаваме те.

Ричард посочи двамата мъжаги.

— Ами те? Казаха, че ще ме убият.

Двамата Д’Харанци стояха като два вековни дъба.

— Господарю Рал — започна единият, — по-скоро бихме умрели, отколкото да позволим косъм да падне от главата ти.

— Почти те бяхме настигнали, когато едва не се сблъска с онези лъскави конници — каза Кара. — Казах на Иган и Улик да те измъкнат, без да се стига до бой, защото в противен случай може да пострадаш. Ако онези там се бяха сетили, че се опитваме да те освободим, можеха да поискат да те убият. Не искахме да излагаме живота ти на опасност.

Ричард изгледа огромните руси мъжаги. Тъмните кожени ремъци, нагръдници и колани на униформите им бяха стегнати така, че да изглеждат като втора кожа върху мускулестите им тела. В средата на гърдите им беше извезана буквата „Р“, а под нея имаше два кръстосани меча. Единият от двамата, Ричард не беше сигурен дали Иган или Улик, потвърди думите на Кара. Откакто преди две седмици тя и другите Морещици му се бяха притекли на помощ в Д’Хара и благодарение на тях Ричард бе успял да победи Мрачния Рал, беше склонен да й вярва.

Той освободи Морещиците от съдбата им, макар да не одобряваше направения от тях избор. Получили свободата си, те останаха да служат като негови стражи и го защитаваха яростно. Явно нямаше начин да промени решението им.

Една от жените прошепна предупредително името на Кара и посочи към входа на уличката. Хората се спираха и поглеждаха скришом да видят какво става. Двамата мъжаги ги стрелнаха с гневни погледи и минувачите моментално забързаха крачка и отвърнаха очи.

Кара сграбчи Ричард над лакътя.

— Тук вече не е безопасно. Ела с нас, Господарю Рал.

Без да дочака отговора или съгласието му, тя го дръпна между сенките в дъното на уличката. Ричард махна успокоително на Грач. Кара повдигна един капак и пусна Ричард пред себе си. Пъхнаха се през прозорец, който се оказа единственият в стая, чиято единствена мебелировка бе прашасала маса с три свещи, няколко пейки и стол. В единия ъгъл бяха натрупани багажите им.

Грач успя да свие крилата си така, че също да се пъхне през прозореца. Стоеше плътно до Ричард и не откъсваше поглед от другите. Те, на свой ред, след като им беше казано, че Грач е приятел на Ричард, не се впечатляваха особено от факта, че огромният змей ги наблюдава само от няколко метра разстояние.

— Кара, какво правите тук?

Тя сбърчи чело, сякаш той започваше да става досаден.

— Казах ти вече, дойдохме да те защитаваме. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. — Май пристигнахме точно навреме. Господарят Рал явно се е посветил на това да бъде магия срещу магия — нещо, в което е наистина добър, и е оставил на нас да сме стомана срещу стомана. — Тя посочи с ръка другите три жени. — В Двореца не остана време да ти представя останалите. Това са моите сестри: Хали, Бердин и Райна.

На слабата светлина Ричард се вгледа в лицата им. Предишния път бързаше ужасно и запомни само Кара. Тя беше говорила с него от името но всички, а той опря нож в гърлото й, докато не се убеди, че тя говори истината. Подобно на Кара, Хали също беше руса, синеока и висока. Бердин и Райна бяха по-нисички, синеоката Бердин с тежка кестенява плитка, а Райна с по-тъмна коса и с очи, които сякаш проникваха до дъното на душата му и долавяха всеки нюанс на сила, слабост и характер — типичния пронизващ изпитателен поглед на Морещица. В погледа на Райна тези качества сякаш бяха по-осезаеми от всеки друг.