Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Междувременно онези, които работят, стават все по-малко и цените непрекъснато растат. Вече едва изкарваме за хляб. — Лицето й помръкна. — И всичко заради тази глупава алчност за злато. Синът ми имаше работа. При Чалмър, хлебаря. Но сега чака да получи златото и не работи. А тя расте в постоянен глад. — Старицата погледна момиченцето с крайчеца на окото си и й се усмихна нежно. — Тя работи. Помага ми да правя кейковете, за да се изхранваме. Няма да я оставя да се шляе из улиците като много млади момичета сега. — Тя го погледна по-мрачно. — Те са сганта: тези, които вземат и малкото, което изкарваме или правим с ръцете си, а после ни го връщат като милостиня и искат да сме им благодарни за проявеното внимание. Тези, които изкушават добрите хора да мързелуват, за да могат да ни управляват като стадо овце. Тези, които ни отнемат свободата и волята. Дори глупава старица като мен разбира, че мързеливците не мислят със собствените си глави. Те стават егоисти. Направо не знам накъде върви този свят.
Когато старицата остана без дъх, Ричард преглътна хапка меден кейк и посочи към монетата в ръката й. После я погледна многозначително.
— Засега бих ти бил благодарен, ако забравиш за меча ми.
Тя кимна разбиращо.
— Разбира се. За теб бих направила всичко, господарю. Нека добрите духове те пазят. И им покажи на онези! Сган такава!
Ричард продължи нататък по улицата и за миг приседна върху варел на ъгъла на една странична уличка, за да си дояде кейка. Наистина беше вкусен, но той не обръщаше особено внимание какво яде. Пък и сладкишът не помогна с нищо да потисне неприятното усещане в стомаха си. Не беше същото, както когато надушва сбърз, даде си сметка той. По-скоро приличаше на усещането, когато някой го следи и косъмчетата на тила му настръхват. Точно така — някой го наблюдаваше. Наблюдаваше го и го следеше. Вгледа се в лицата, но не видя някой, който да му обръща внимание.
Облиза меда от пръстите си и продължи нататък, покрай конете, разнасящи стока с каруци, и между хората от тълпата, забързани по свои си дела. От време на време се чувстваше като плувец срещу течението. Врявата, потракването на конските принадлежности, трополенето на копита, дрънченето на товара в каруците, скърцането на осите, скриптенето на снега, крясъците на амбулантните търговци и постоянната глъчка от разговорите, някои от които на абсолютно непознати за Ричард езици, му действаше влудяващо. Той беше свикнал с тишината на гората, където най-силният шум беше духането на вятъра между дърветата и капенето на вода от скалите. Макар често да отиваше в Града на елените, това бе просто малко селище и нямаше нищо общо с големите градове като този и останалите, през които бе минавал, откакто напусна дома си.
Гората му липсваше. Калан му бе обещала, че един ден ще се върне с него там. Той се усмихна при мисълта за прекрасните места, където ще я заведе, за водопадите, за тайните планински пътеки. Усмивката му грейна, като си представи колко удивена ще остане тя и колко щастливи ще са заедно. Припомни си нейната особена усмивка, с която даряваше единствено него.
Калан му липсваше повече от всичко на света, дори от гората. Искаше да се върне при нея възможно най-скоро. Да, щеше да го направи, но най-напред трябваше да свърши още някои неща в Ейдиндрил.
Някой изкрещя и го извади от унеса му. Той изведнъж осъзна, че, отнесъл се в мечти, е забравил да гледа къде върви и една колона войници без малко не го стъпка. Командирът изпсува и заповяда на войниците си да спрат.
— Да не бъдеш сляп?! Че кой глупак ходи под краката на отряд кавалеристи?
Ричард се огледа. Всички хора се бяха отдръпнали да направят път на войниците и полагаха всички усилия да изглеждат така, сякаш никога не са и имали намерение да вървят по средата на улицата. Правеха се, че изобщо не забелязват войниците. Повечето се опитваха да се слеят с пейзажа наоколо и да станат невидими.
Ричард вдигна поглед към мъжа, който изкрещя, и изведнъж също му се прииска да е невидим, за да не си създава неприятности, при които някой може да пострада. Но в главата му изплува Второто правило на магьосника: най-добрите намерения водят след себе си най-страшното зло. Беше научил, че когато човек си навре носа в магията, резултатите могат да бъдат катастрофални. Магията е опасно нещо и трябва да се използва внимателно. Той бързо реши, че едно простичко извинение в случая ще свърши най-добра работа.
— Съжалявам. Май не гледах къде вървя. Простете ми.
Не си спомняше да е виждал войници като тези — всичките върху красиви бойни коне, подредени в безупречни редици. Доспехите на всеки войник лъщяха на слънцето. Освен идеално лъснатите одежди блестяха и мечовете, ножовете и копията им. Всеки бе наметнат с кървавочервена пелерина, която се спускаше върху задницата на белите коне по абсолютно еднакъв начин. Заприличаха му на мъже, които се готвят да минат на парад пред велик крал.