Новозавладените звезди

— Адът не е чак толкова лош, нали? — каза той. После въздъхна и тръстиката под тялото му изскърца.

— Матилд! Какво стана? Той… умря ли?

— Не… не. Диша… По-болен е, отколкото си мисли, това е всичко… Хонат, само ако знаеха горе, над нас, колко си смел…

— Бях вцепенен от страх — мрачно рече Хонат. — И още ме е страх.

Но в гъстия мрак ръката й отново докосна неговата и след като той я улови, усети, че е безразсъдно весел. Зад тях Аласкон дишаше неравно, затова вероятността, че някой от двама им щеше да успее да заспи тази нощ, бе малка, но те тихо седяха един до друг на твърдия камък в своеобразен временен покой и когато входът на пещерата започна да се очертава при първия лъч на червеното слънце — първоначално така неясно, както плаващите цветни петна, които човек вижда, като стисне клепачи, — те се спогледаха: двама участници в светъл заговор, който беше само техен.

„Пъкълът — помисли си Хонат — в крайна сметка не е толкова противен.“

С изгрева на бялото слънце една млада оксиена41, лежала свита на входа на пещерата, се надигна бавно и изящно се протегна, като показа пълен комплект саблеобразно извити зъби. За миг ги гледа втренчено, наострила уши, после се обърна и с дълги скокове побягна надолу по склона.

Колко време бе лежала там, заслушана в разговора им, нямаше как да се разбере. Провървяло им беше — бяха попаднали на леговището на младок. Един самец би убил и тримата само няколко секунди след като котешките му очи погълнеха достатъчно зрак, за да разпознае плячката си. А младата оксиена, тъй като още нямаше собствено семейство, явно само се бе озадачила, че е намерила леговището си заето, но не беше склонна да се кара за него.

Хонат остана смразен след оттеглянето на голямата котка — беше не толкова стреснат, колкото просто изумен от този съвсем неочакван край на нощното бдение. При първия стон на Аласкон Матилд обаче се изправи и с тихи стъпки се запъти към Водача, като шепнешком редеше изречения, в които нямаше особен смисъл, пък и вероятно без подобно намерение. Хонат се размърда и я последва.

На средата на пътя, като влизаше навътре в пещерата, той закачи с крак нещо. Погледна надолу — беше бедрената кост на някакво средно голямо животно, не напълно оглозгана, но доста отдавнашна — навярно споменът, който оксиената се бе надявала да спаси от похитителите на леговището си. По извитата вътрешна повърхност имаше петно от дебел слой сива плесен. Хонат приклекна и старателно го излющи.

— Матилд, да сложим това върху раната — каза той. — Някои плесени помагат раните да не гноясват… Как е Аласкон?

— Мисля, че е по-добре — промълви Матилд. — Но го тресе. Смятам, че днес няма да можем да продължим.

Хонат не беше сигурен дали да се радва, или да се безпокои. Безспорно никак не му се щеше да напуснат пещерата, където, изглежда, поне им беше сравнително удобно. Може би тук също бяха горе-долу в безопасност, тъй като дупката с нисък таван положително още миришеше на оксиена и евентуалните натрапници щяха да разпознаят миризмата (за разлика от хората в горния свят) и да останат на разстояние. Нямаше откъде да научат, че котката е била млад звяр и при това е напуснала жилището си, въпреки че, естествено, не след дълго и миризмата щеше да отслабне.