Новозавладените звезди

— Защо? Знаеш ли някое по-добро място?

— Не, но независимо дали това е Пъкълът, или не, тук има зли духове. И тримата сме ги виждали от горе: великани с глави на змии. На тях сигурно им е известно, че Платформата винаги се приземява на това място и изсипва лесна плячка. Трябва да им е нещо като ловно поле…

Той още не бе свършил да говори, когато клоните високо над тях започнаха да се поклащат и да стенат. Преваля ситен бръснещ дъжд, изсипа се през синия въздух и прокънтя гръмотевица. Матилд изхлипа.

— Ще се извие буря, нищо повече — каза Хонат.

Но вместо думи, от устата му излизаше насечен грак. Докато вятърът преминаваше през дърветата, Хонат машинално бе приклекнал, разперил ръце да търси опора в очакване дългата вълна на реакцията да премине по земята под него. Но нищо не се случи. Повърхността под краката му остана там, където си беше, без да се огъне ни най-малко в която и да е посока. И наблизо нямаше нищо, за което да се хване с ръце.

Той залитна, понеже се бе приготвил да посрещне разтърсването на земята, но в същия момент между дърветата избухна нов порив на вятъра, малко по-силен от първия, който настойчиво изискваше още веднъж да нагоди тялото си към вълните, които минаваха по короните на дърветата. Отново меката почва под краката му отказа да противодейства — познатото пружиниране на плетеницата от лиани при вятър; част от света, така привичен за него, както и самите ветрове, бе изчезнал.

Почувствувал се определено зле, Хонат се принуди да седне. Влажната, хладна почва под неокосмената му задна част бе неприятна, но той не бе в състояние да остане повече прав, иначе щеше да повърне оскъдната си затворническа закуска. Едната му ръка пипнешком се вкопчи в ръбестите, грапави стъбла на туфа хвощове, но допирът с тях не сполучи да уталожи безпокойството.

Останалите като че го понасяха не по-добре от Хонат. Особено Матилд се олюляваше зашеметена, с плътно стиснати устни, запушила с длани малките си уши.

Виене на свят. Горе, на високото, това бе нещо нечувано, освен сред онези, които бяха претърпели сериозни наранявания на главата или пък бяха тежко болни. Но върху неподвижната земя на Ада това усещане явно щеше постоянно да ги съпътствува.

Чарл приклекна и конвулсивно преглътна.

— Аз… аз не мога да издържа — простена той. — Това е магия, Аласкон… злите духове със змийски глави…

— Глупости! — отсече Аласкон, въпреки че той се удържа на крака само понеже бе сграбчил огромния, с цвят на тиня топчест плод на едно саго37. — Чисто и просто нарушава се усещането ни за равновесие; болестно състояние поради неподвижността. Ще привикнем към него.

— Това би било най-доброто — добави Хонат, като пусна туфата хвощове единствено защото си го наложи. — Аласкон, мисля, че Чарл е прав: това е ловно поле. Чувам нещо да обикаля наоколо из папратите. И ако този дъжд продължи дълго, водата ще стигне и до нас. Много пъти след порой съм виждал сребрист блясък тук долу.

— Вярно е — каза Матилд унило. — Почвата на горичката от папрати винаги се наводнява, затова короните на дърветата там са по-ниски.