Новозавладените звезди

Тук бе невъзможно да се приказва, но сочещият пръст на Аласкон говореше напълно красноречиво. По стената зад водопада ерозията цели столетия не бе съумяла да изрони напълно някогашния мек варовик — там още имаше нещо като нащърбена пукнатина откъм пролома, по която, изглежда, можеха да се изкатерят. В най-горната част водата струеше между базалтовите стълбове като гладка на вид, плътна тръба и образуваше свод, дълъг поне шест стъпки, преди да започне да се разпада във ветрило от ситни капчици и цветни дъги, което се разперваше в клисурата. Изкачеха ли се веднъж по процепа, сигурно щеше да е възможно и да се изкачат над водопада, без отново да минават през водата.

А след това?

Внезапно Хонат се усмихна. Усещаше слабост в цялото си тяло вследствие на преживяното, а злобното лице на чудовището вероятно дълго щеше да му се явява насън, но наред с това нямаше как да подтисне един силен прилив на неоправдана увереност. Той самодоволно посочи нагоре, отърси се и скочи напред към зиналия процеп.

Едва ли бе изминал повече от час, и всички те вече стояха върху една издатина над пролома, а водопадът се пенеше долу, само на няколко педи от тях. Оттук ставаше ясно, че самият пролом представляваше просто дъно на една по-дълбока пукнатина — цепнатина в розово-сивите канари — сякаш изсечена дълбоко в скалата от разпръснала се светкавица. Отвъд базалтовите стълбове, откъдето започваше водопадът, потокът обаче се пенеше над дълъг ред от каменни стъпала, които като че водеха право към небето. Зад стълбовете издатината се разширяваше като насечено скалисто плато, сякаш водите векове наред бяха текли на това равнище, преди да се натъкнат на по-мек каменен пласт, поради което бяха успели да дълбаят по-нататък, за да се образува долина. Каменната площадка бе осеяна с огромни скали, заоблени от дългогодишна водна ерозия — очевидно останки от размит конгломерат43 или друг подобен утаечен слой.

Хонат погледна огромните речни камъни — много от тях по-големи от него, — след това се взря назад, надолу към пролома. Фигурата на злия дух, превърнат на джудже от разстоянието и перспективата, още се луташе напред-назад край водопада. Схванало, че зад покритото с вода пространство се крие плячка, съществото спокойно можеше да не се помръдне оттам, докато не умре от глад, защото, доколкото Хонат разбираше, то съвсем не изглеждаше умно; Хонат обаче реши, че може да се направи нещо по-добро.

— Аласкон, ще успеем ли да улучим звяра с една от тези скали?

Водача предпазливо надникна в пролома.

— Не би ме учудило — най-после отвърна той. — След като чудовището само пристъпва насам-натам все край малкия свод. Предметите падат с еднаква скорост; ако хвърлим скалата така, че да падне там точно когато звярът минава отдолу… хмм… Да, мисля, че ще успеем. Все пак за по-сигурно да изберем някой голям камък.

Но амбициите на Аласкон надвишаваха силите му.

Камъкът, който той избра, не се помръдваше — най-вече защото той самият още бе твърде слаб, за да помогне на Хонат.