Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
Бялото слънце вече бе залязло, а над хоризонта още се виждаше огромната изпъкнала дъга на червеното слънце само защото светлината от лимба му бе достигнала по-високо в небето на Телура, когато планетата премина през силното гравитационно поле на бялото слънце. В огнения отблясък дъждът приличаше на кръв и гънките по повърхността на розовите канари почти не се забелязваха. Хонат колебливо надникна изпод острицата към все още далечните скатове.
— Не виждам как може да се надяваме, че ще ги изкачим — каза той с тих глас. — Този вид варовик се рони, щом го докоснеш, иначе щеше да ни провърви повече във войната със скалното племе.
— Можем да заобиколим канарите — предложи Чарл. — Подножието на Голямата планинска верига не е много стръмно. Ако издържим до канарите, можем да продължим нагоре през самата планина.
— Към вулканите?! — възпротиви се Матилд. — Но там не е място за живи същества, там са само белите огньове. Ами потоците лава, ами задушаващият пушек…
— Да, не можем да се изкатерим по канарите, Хонат е напълно прав — прекъсна я Аласкон. — Както не е по силите ни и да стигнем до базалтовите степи, където няма нищо за ядене, да не говорим за вода или подслон. Не виждам друг изход, освен да се опитаме да се изкачим по предпланините.
— Не можем да останем тук, така ли? — жаловито запита Матилд.
— Не можем — отвърна Хонат доста по-меко, отколкото бе възнамерявал.
Той схващаше, че изречените от Матилд думи бяха най-опасните в Пъкъла — напълно бе уверен в това, защото вътре в него имаше затворено едно същество, което му викаше да каже „можем“ вместо „не“.
— Трябва да се махаме от страната на злите духове. И може би… кой знае… ако сполучим да прекосим Голямата планинска верига, ще успеем да се присъединим към някое племе, където не са чували, че са ни осъдили да живеем в Ада. Предполага се, че на обратната страна на планината живеят други племена, но скалните хора никога не са пускали нашите да стигнат дотам. Сега това е в наша полза.
— Вярно — каза Аласкон, като се поободри. — А от върха на планината можем да се спуснем надолу до някое друго племе, вместо да се мъчим да се катерим до селото им откъм Пъкъла. Хонат, мисля, че това е постижимо.
— Тогава най-добре да се опитаме да пренощуваме тук — каза Чарл. — Изглежда достатъчно безопасно. Щом ни предстои да заобиколим канарите и да се изкатерим в предпланината, ще ни е нужна всичката останала в нас сила.
Хонат се канеше да се възпротиви, но изведнъж се почувствува прекалено уморен, за да го е грижа. Защо да не решат на сутринта? А ако през нощта ги откриеха и заловяха — е, това поне би сложило край на мъките им.
Да преспят на това място, означаваше да се измокрят до кости, но по-добра възможност нямаше. Сгушиха се как да е. Точно когато най-после се канеше да заспи, Хонат чу, че Матилд тихичко хлипа, и като следваше инстинкта си, пропълзя до нея и започна да приглажда козината й с език. За негово удивление всеки отделен копринен косъм бе натежал от роса. Много преди момичето да се сгуши по-плътно на кълбо и жалбите му да притихнат в унесен шепот, Хонат бе утолил жаждата си. Той си науми да спомене това на сутринта.
Но когато бялото слънце най-после изгря, нямаше време да се мисли за жаждата. Чарл Четеца бе изчезнал. Нещо го бе грабнало от средата на сгушената им купчина, както се грабва паднал плод на хлебно дърво — и беше захвърлило съвсем немарливо оглозгания му, с цвят на слонова кост череп на около двеста стъпки по-нататък, нагоре по склона, който водеше към розовите канари.
3.
Късно същия следобед тримата се натъкнаха на синия буен поток, който извираше от подножието на Голямата планинска верига. Дори Аласкон не знаеше как да го приеме. Приличаше на вода, но течеше като реките от лава, които пълзяха надолу от вулканите. Това можеше да бъде всичко друго, но не и вода: водата стои, тя никога не тече… Възможно бе човек да си представи неподвижна голяма маса вода като тази, но само във въображението си — преувеличение, произлизащо от прочутите количества вода в растенията с водохранилища. Но толкова много подвижна вода? Приличаше на огромна змия и сигурно беше отровна. На никого от тях не хрумна да пие оттам. Те се бояха дори да докоснат потока, камо ли да минат през него, защото той положително бе горещ както всички реки от лава. Групата предпазливо следваше пътя му към предпланината, а гърлата им бяха пресъхнали и грапави като кухите стебла на хвощовете.